— Благодаря ви, лорд Тревейн! Аз…
— Алекс! — поправи го маркизът. — Казвам се Алекс. — Сърдечната усмивка изведнъж промени лицето му, сякаш слънчева светлина огря току-що паднал сняг. — Между роднини не бива да има никакви официалности.
— Разбира се, Алекс! — засмя се Йън. — Трябва непременно да се явя на кораба си, но ще спя спокойно, като зная, че има кой да се грижи за Луиза, докато ме няма.
— Тя винаги ще бъде добре дошла у нас и може да остане колкото желае. Но сега не я карайте да чака повече!
Алекс си наля пълна чаша бренди, отпи жадно и я допълни отново догоре. Седна някак тържествено в едно от големите червени кресла — с тънка пура в едната ръка и чашата в другата. Облегна се назад, присвил замислено очи. Тежките му клепачи почти скриваха бляскавото злато на ирисите му. Около устните му не спираше да трепти усмивка.
Седемнадесета глава
Устроиха достойно християнско погребение на съпрузите Блекмор. Свещеникът положи огромни усилия, та надгробното му слово да удовлетвори всички. Нямаше как да нарече починалите „достопочтени“, нито можеше да възхвалява техните добродетели — щеше да прозвучи като светотатство, а и би разбунило селяните. Но трябваше ли пък пред лицето на Бога да започне да ги хули и проклина като грешници, както очакваха тукашните хора?
Накрая свещеникът дръпна една вълнуваща проповед за греховете на алчността и порока, за неминуемите пъклени мъки, отредени за онези, които не спазват Божиите заповеди. Помоли се за милост към клетниците, свърнали от пътя на добродетелта, и подкани своето паство да се поучи и да избегне грехопадението.
Елизия, лорд Тревейн и Питър придружиха Луиза на погребението. Елизия не можеше да се освободи от мисълта, че това можеше да бъде и нейното опело.
Преди два дни Йън се бе върнал в Лондон. Очакваха го чак през следващата седмица. Елизия предполагаше, че той няма да се върне без пръстен за Луиза. Йън възнамеряваше да напусне службата си, щом свърши войната срещу Наполеон. В Блекмор Хол имаше достатъчно работа за него. Имението би могло да носи добри доходи, стига да се стопанисва със здрава ръка. И фермерите можеха да печелят, ако им се предоставеше земя. Калаените мини можеха да заработят отново… Да, чакаше го много работа!
Гостите на ескуайъра си бяха тръгнали набързо за Лондон, без да дочакат погребението. За всички бе ясно какви са тези толкова неотложни задължения, с които се извиниха. Лейди Уудли също си беше заминала. Впрочем едно твърде важно за Елизия съобщение. Алекс си беше все още тук и по нищо не личеше, че се готви за пътуване.
Сутринта на погребението времето беше ясно, нямаше никакви облаци. Сега вече се беше свечерило, но небето си оставаше открито. Жълтата луна се беше вдигнала високо и засенчваше с яркия си светлик милиардите звезди, които блещукаха като скъпоценни камъни.
„Толкова далечни и все пак толкова близки, че те привличат и мамят…“ — помисли си Елизия замечтано.
Тя се отдръпна от прозореца и се обърна — двама прислужници внесоха малка масичка и я оставиха пред камината. Тя наблюдаваше как подреждат блестящия кристал и скъпия порцелан върху дантелената покривка. В средата поставиха тънка ваза. Острите ръбове на кристала горяха в отраженията на огъня и сякаш сипеха искри около гордата червена роза.
Сърцето й се разтуптя, когато видя, че слагат прибори за двама. Донесоха сребърна кофичка с лед и бутилка шампанско. Прислужникът започна да пали високите свещи бавно, като че ли извършваше някакъв ритуал.
Нима Алекс възнамерява да вечеря сам с нея, сред този романтичен декор? Елизия приседна на един стол, почувства, че краката й се подкосяват. Как би могла да продължи да води борба с него? Нямаше нито сила, нито сърце за това. Не бива да се самозаблуждава. Тя просто е една страхливка! Само в самотните си нощи мечтаеше да бъде господарка на неговия дом, да ражда неговите синове…
Обичаше го прекалено много. Не би могла да понесе да седи срещу него на светлината на свещите и да знае, че той мисли за друга жена. Не! Не можеше да понася повече този ад!
— Добър вечер, милейди! — Алекс влезе с онази негова крива усмивка, която караше всеки път сърцето й да се обръща. Той почисти някакво въображаемо влакънце от ръкава на черния си кадифен жакет, от ръкавиците, на който се подаваха бели дантелени маншети.
„Липсва му само черна превръзка на окото, за да изглежда като същински пират!“ — помисли си неволно Елизия.
Белите му зъби блеснаха на мургавото му лице, когато съвсем спокойно и без особен интерес добави: