Выбрать главу

Такива работи ми наговори. Помня всяка негова дума, като че беше вчера. С какво отвращение и презрение ме гледаше, не можех да го понеса. И точно тогава влезе Елизабет, спря се уплашено на прага, уж не знаела, че сме вътре. Въртеше очи ту към единия, ту към другия, преструваше се на разтревожена и само като видях ангелското й личице, дето прикрива толкова коварство и лицемерие, побеснях и се нахвърлих върху нея, исках да смъкна тази маска, та и той да види истината… Но бърз като котка, Чарлз се изправи пред нея и я защити. Тогава вече ми причерня! Казах им и на двамата, че не искам да ги видя повече докато съм жива. Наговорих им какво ли не. Казах му да си взима малката никаквица и да изчезва заедно с нея!

… Така те се махнаха. Никога не видях Чарлз повече. Още същия ден я взе и отидоха да живеят при приятели, докато се уреди сватбата. Чух, че след това отишли на север, той наследил там някакъв малък имот. През всичките тези години съм мечтала да им отмъстя, да им докажа, че все пак съм била по-добра от нея. Имах Грейстоун. А Елизабет винаги ми е завиждала за всичко, което съм притежавала — за моя баща, за моята къща, за моя Чарлз. О, не! Грейстоун тя никога няма да получи! Грейстоун е мой, само мой!…

Елизия гледаше Агата ужасено и бавно отстъпваше назад към вратата, поразена от безумния поглед в очите й.

— Не си тръгвай още, Елизия! — каза внезапно Агата. — Имам още много да ти разказвам. Не ти ли се иска да узнаеш каква радост бе за мен да ми паднеш в ръцете? На адвоката казах, че дъщеричката на милата ми доведена сестра ще е винаги добре дошла в моя дом. Той се почувства страшно облекчен, защото никой от високоблагородните ти роднини не беше пожелал да има нещо общо с тебе. Какво удоволствие беше за мене да дойдеш тука, да те поотуча от арогантността на Димарайс, да те натикам тебе, изисканата лейди, като ратайкиня в обора!… Де да можеха да ме зърнат Чарлз и Елизабет! — Агата наистина не бе на себе си, беше изпаднала в някакъв екстаз. — Скъпоценната им дъщеричка Елизия в моята къща, в къщата, която те омърсиха! Ох, скъпичката Елизия, която очаква с нетърпение предстоящата си сватба с… Да се осмеля ли да изрека с кого?

Елизия се мъчеше да си поеме въздух. Усещаше, че й призлява. Агата не сваляше поглед от нея.

— Ама ти нещо съвсем пребледня, драга моя! Върви в стаята си да си починеш. Мисля, че тия новини ти дойдоха множко, също както и голямата чест. Толкова рядко в живота се случва човек да получи онова, което наистина заслужава, но ти, Елизия, ти поне ще си получила твоето!

Елизия се спусна навън, хълцайки. Сълзите обливаха страните й. С невиждащи очи тя изтича нагоре по тясната стълба към тавана, в ушите й продължаваше да кънти смехът на Агата.

Елизия крачеше неспирно напред-назад из тясното помещение. Главата й опираше до гредите на тавана, докато кръстосваше клетката си, като че не можеше да си намери място. „Сигурно е луда! — мислеше тя за леля си. — Никой не може да живее дълго с такава страшна омраза и да не обезумее!… Мили Боже! Какво да сторя? Къде да избягам?…“ По-добре беше да стане работничка в Лондон, отколкото да приеме онова, което Агата замисляше — да се ожени за Мастърс!

Не можеше да остане повече в потискащата атмосфера на този дом! Агата я унищожаваше ден след ден, търсеше да сломи волята й, ограбваше не само достойнството й, но и свободата й…

Елизия отиде до прозореца, откъдето се виждаха чак далечните хълмове на юг. Внезапен порив на вятъра завъртя жълт лист във въздуха и той изчезна в здрача, сякаш я зовеше да тръгне към свободата.

В този момент Елизия реши: ще напусне Грейстоун, ще иде в Лондон, ще си намери някаква работа. Нямаше друг изход! За женитба с ескуайър Мастърс не можеше и да мисли, нито можеше да остане повече под покрива на тази жена, която я мразеше до смърт. Не! Друга възможност нямаше! Трябваше да бяга!

Чувстваше се изнурена. Едва се довлече до леглото си, хвърли се в него и заби лице във възглавницата. „Докато е тъмно, не може нищо да се предприеме.“ Очите й бавно се затвориха и сънят надви тревогата й.

Елизия се събуди. Стаята бе тъмна. Само един лунен лъч, проникващ през прозореца, като че погали лицето и с нежни пръсти.

Тя скочи от леглото с разтуптяно сърце. Кое време беше? Погледна сребърната луна, която бавно плуваше сред препускащите облаци. Беше все още високо в небето. Елизия с облекчение видя, че силният вятър е намалял. Щеше да й е по-лесно да върви през полето и гората, без да трябва да влачи прогизналата от дъжд наметка и да се бори с вятъра.