Планът за бягство беше готов, мисълта за него прогони и последните остатъци от съня. Бързо събра малкото си вещи — роклята, нощницата, топлия шал, сребърния гребен и сребърната четка на майка й, които бе успяла да укрие от Агата. Разстла един стар тънък шал и извади най-ценната си вещ — една крехка порцеланова кукла. Малкото нежно личице с изписани сини очи и мъничка розова уста я гледаше учудено. Ръцете на Елизия пригладиха с обич гънките на дантелената рокля, украсена с панделки от синьо кадифе. Погали русите къдрици, мислейки за деня, когато баща й се бе върнал след едномесечно отсъствие и донесе цял куп подаръци от Лондон… Как весело разказваше за своите преживелици там! Беше сложил малката кукла в пухкавите й ръчички и преливащ от радост, я гледаше как майчински гушка куклата с блеснали като звезди очи.
Елизия се усмихна, пови малката кукла и я постави най-отгоре върху дрехите в сламената чанта. Това съкровище от предишния й живот тя беше крила грижливо от Агата — добре знаеше, че леля й начаса би го изхвърлила, както направи с всички други нещица, които не бе успяла да скрие навреме.
Елизия хвърли бърз поглед около себе си, докато мяташе на раменете си тежката наметка. Колко грозна, беше тази слугинска стая! Слава Богу, че можеше да я напусне. Взе чантата си и се опита да отвори вратата. Дръпна резето. Не може. Завъртя дръжката на другата страна. Не помръдваше. Вратата беше заключена! Агата подозираше нещо и я беше затворила. Беше пленница.
Сърцето й биеше толкова силно, че сякаш цялата къща кънти от ударите му.
„Не трябва да изпадам в паника! — помисли си тя. — Трябва… да запазя спокойствие… Точно сега!“. Ала главата й бучеше, струваше й се, че сърцето й я залива, залива с вълните на собствената й кръв.
Елизия бързо изтича до прозореца и погледна надолу. Стори й се, че има цял километър до земята. Внимателно отвори прозореца, като се молеше да не изскърца. Щеше да излезе през таванското прозорче на керемидите и да пропълзи до ръба на покрива. Там имаше дебел бръшлян, бяха го оставили да си расте на воля по цялата стена на къщата. Клоните му бяха здрави и дебели… Ако само внимава, може да се спусне долу здрава и читава.
Тя взе сламената чанта, измъкна връзката на наметката, върза чантата за дръжките и бавно я спусна по стената надолу, докъдето можа. След това пусна краищата и чантата тупна на мократа земя. Сега вече Елизия изпълзя през прозорчето, седна на рамката и погледна надолу. Смрази се от ужас. Ами ако се подхлъзне и се търколи в пропастта? Нямаше как, трябваше да рискува… „А и всъщност няма защо да се страхувам — помисли си тя храбро, като продължаваше да се взира надолу. — Толкова дървета и стени съм изкатерила още от малка…“ Умееше да пази равновесие, от какво се боеше?
Излезе на покрива и пропълзя колкото се може по-тихичко до ръба. Хвана се за един дебел клон, затърси пипнешком опора за другия си крак, наведе се и с рязко движение се отблъсна от покрива. Въздъхна с облекчение, когато започна предпазливо да се спуска по бръшляна надолу.
Когато усети твърдата затревена почва под краката си, обзе я ликуваща радост. Бързо развърза връзката от чантата и се затича зад къщата. Завъртя леко дръжката на кухненската врата с тайната надежда, че готвачката и сега не е заключила. Не дишаше от вълнение. Усети как вратата се отвори със скърцане. Задържа я така, вмъкна се през процепа и влезе в кухнята. Намери един хляб, сирене, няколко резена студено говеждо и шунка, взе и два прясно опечени малки сладкиша с плодове. Рядко й даваха нещо сладко. Сладкишите бяха за утринния чай на Агата. Елизия се усмихна в тъмното, представи си лицето на леля си, когато откриеше кражбата. Но усмивката й изчезна, побиха я ледени тръпки при мисълта, че това щеше да бъде и разкритие на бягството й…
Зави откраднатата храна в една кърпа и я сложи в чантата. Отиде до етажерката, където държаха парите за доставчиците. „Не са много! — помисли Елизия разочаровано. — Но все ще стигнат до Лондон…“
Луната се беше издигнала и обливаше със сребро полето и горите. Елизия тихичко затвори вратата на кухнята. Премина като сянка през широката открита поляна между къщата и гората. Не се обърна да погледне за последен път Грейстоун. Продължи да крачи, докато навлезе дълбоко сред дърветата. Най-сетне с шумна въздишка свали от себе си веригите на своето пленничество. Трябваше да бърза, да избяга колкото е възможно по-далеч от тази ужасна жена. Не би искала да изпита яростта на Агата, когато открие, че жертвата й е успяла да се изплъзне.
Никога вече нямаше да има сили да се върне отново тук. Сега, когато беше бездомна, вече нямаше избор, освен да отиде в Лондон. Агата ще предположи, че се е върнала при стария си дом, при милите познати места. Не бива да позволи да я намерят! Ще си потърси място в Лондон като гувернантка или като компаньонка. Имаше все пак прилично образование, възпитавана е като дама… Няма да допусне сега да я разколебаят съмнения и нерешителност!