Елизия вървеше толкова бързо, колкото позволяваше бледата светлина на луната. Понякога се спъваше, закачваше се в тръни, с изподраскани, кървящи ръце трескаво се опитваше да откачи дрехите си. Бързаше, искаше да се отдалечи колкото е възможно повече от Грейстоун. Надяваше се да стигне края на гората преди зазоряване, да прекоси пътя и откритото поле и да се скрие в следващата гора, преди още селяните да са тръгнали със стоката си към пазара. Не биваше да я видят! От уста на уста новината от пазара щеше да стигне само за няколко часа от селяните до слугите, а оттам — и до господарите.
Елизия си проправяше път през гъсталака в края на гората и вече стъпи на открития отъпкан път, когато на изток проблеснаха първите зари на деня. Пресметна, че Грейстоун е останал сигурно на часове път. Затича се да прекоси шосето, краката й едва докосваха земята. Огледа се и се шмугна в трънаците от другата страна на пътя. Трябваше да бърза, ако искаше да стигне до гората, преди да се е вдигнало слънцето с неговата издайническа светлина!
Продължи да тича, като се бореше с дебелите клони. Тъкмо се канеше да се изправи и да притича през полето, когато чу в далечината ритмичното потракване на колела и тропот на конски копита. Сърцето й болезнено затуптя, вцепени се на мястото си. Само след минута щеше да стане светло, а трябваше да мине през откритото пространство до гората… Но не можеше да рискува да я види някой от тукашните селяни — ще я познае, ще събуди любопитството му, както е хукнала като луда през нивите.
Елизия се понадигна и надникна през листата на храстите. Само на няколко метра от нея се приближаваше каруца, натоварена с грухтящи свини. Някакво момче се опитваше да накара с пръчката си старата кобила да върви по-бързо, но без всякакъв успех. Конят продължаваше да се влачи, без да обръща никакво внимание на нетърпеливия каруцар. Елизия го позна — беше Том, синът на един от арендаторите на ескуайъра. Точно той не биваше да я види. Каруцата едва се влачеше. Времето напредна. Розови зари засияха в небето. Претоварената каруца мина край скривалището на Елизия в храстите. Тя изчака Том да отмине още малко надолу по пътя, изпълзя светкавично от гъсталака и се втурна към гората, като се молеше едва ли не на глас Том да не се обърне назад.
Дробовете й пареха, чувстваше остри пробождания в гърдите. Най-после се добра до първите дървета — закрилници. Тя се облегна премаляла на ствола на един голям дъб. Сега вече можеше да се наслади на разкошния светлик на изгрева. Цялото поле бе заляно от светлина, която изведнъж превърна сивото в зелено. Небето беше като вълшебна призма с преливащи се розови и оранжеви тонове, които преминаваха в сияйно синьо. Най-сетне се почувства в безопасност!
Елизия се усмихна мрачно, при спомена за лудия си бяг през полето. Като малка много обичаше да припка по поляните — можеше ли да си представи тогава, че ще дойде ден да тича вече не на шега, а за да спасява свободата си.
След няколко часа краката започнаха да я болят, виеше й се свят от изтощение и глад. Дочу наблизо бълбукането на поток и тръгна по пътечката към него. Отпусна се на колене и жадно пи от бистрата, пенлива вода, която заливаше ръцете й, и мокреше ръкавите на роклята й.
Тя се изкачи по обраслия с мъх бряг и извади кърпата на червени карета, в която бе вързала оскъдните си припаси. Разстла я на скута си, извади комат хляб, сложи на него парче сирене и лакомо ги захапа. След това взе парче розова шунка. Накрая си отчупи и от чудесния плодов сладкиш — всяка хапка беше истинска наслада! Неусетно изяде целия сладкиш и се почувства съвсем сита. Никога досега не бе яла толкова сладко! Започна тихичко да си тананика, припомни си дори думичките на отдавна забравена песен. Стиховете на тази циганска балада сами зазвъняха в ушите й, а очите й не можеха да се откъснат от кристалнобистрите води.
Елизия запя тихичко, редейки думите с наслада. Да, беше свободна! Свободна да избира пътя, по който да поеме. Може би това не беше точно онзи път, който би избрала при други обстоятелства, но все пак трябваше да бъде възможно най-добрият, след като беше разрушила всички мостове зад себе си.