Почина още няколко минути, изправи се с усилие и тръгна по течението на потока — търсеше къде да го премине, преди да е навлязла много навътре в гората. От време на време слънцето потъваше зад облаците, които се бяха натрупали постепенно. От север повя студен вятър и започна да си играе с наметката й, докато Елизия си пробиваше път под свода от клони. Чак късно следобед вече бе сигурна, че се е отдалечила достатъчно, за да може да си позволи да мисли за нощуване.
И малкото топлинка изчезна с помръкването на слънчевите лъчи. Въздухът веднага захладня, сенките се издължиха. Елизия съгледа едно голямо дърво в сумрака и забърза нататък. Усети под краката си дебел слой папрат. Седна, извади храната си, но хапна съвсем малко. Не знаеше за колко още ще трябва да й стигне. Не можеше да е много далече, на другата сутрин вече трябваше да стигне до главния път.
Тя измъкна топлия шал, уви се с него и след това отново сложи наметката. Сега бе защитена срещу нощния студ. Дано само бурята, която цял ден прогърмяваше в далечините, не се разрази през нощта!
Сви се на кълбо, притиснала колене към гърдите си, мушнала ръце под страните си. Заспа веднага, въпреки студа, въпреки странните шумове на горските обитатели, дирещи храна по дърветата.
Събуди я слаб дъждец, който се сипеше от оловното небе. Разтреперана от студ и влага, тя бавно се изправи. Тялото й бе сковано и я болеше — и от лудото препускане през деня, и от твърдата земя, на която бе лежала часове наред. Изяде последната си храна, докато бледата зора просия по надвисналото облачно небе — от черно то стана сиво. В далечината се разнесе тътен. Елизия грабна чантата си и тръгна между дърветата. Скоро стигна до своята цел — главния път, който пресичаше гората и водеше право към Лондон. Видя в далечината кръстопът и бързо тръгна нататък въпреки дъжда, който се усилваше все повече и повече и запращаше ледени струи в лицето й.
Трета глава
През високите прозорци струеше слънчева светлина и осветяваше зеленото сукно на масата. Последната карта бе изиграна. Победителят прибра печалбата.
— Е, аз съм до тука! След тази игра съм вече просяк! — обяви един от младите мъже, като се опитваше да скрие колко е сломен от факта, че е загубил повече, отколкото може да си позволи. Той приглади бялото кадифе на скъпия си жакет. В мисълта си вече търсеше начин как да плати дълговете си. Чарлз мразеше да се моли на баща си за аванс, а силно се съмняваше, че строгият стар господин ще се остави да го размекнат дотолкова, че отново да подари някаква сума.
— Тази нощ извади страшен късмет, Тревейн! — каза лорд Данвърс и отпи порядъчна глътка бренди. — Но кога ли не си имал! Ако човек рече да вярва на приказките, ти си се съюзил с дявола… И да ти кажа, вече започвам да го мисля — добави той мрачно, като пресмяташе на ум дълговете си.
Лорд Данвърс се облегна назад в позлатеното кресло и изгледа останалите. Връзката му беше раздърпана и висеше накриво, синята му брокатена жилетка бе разкопчана, за да освободи място за корема му, провиснал над стегнатия колан на късия дворцов панталон.
— Какво ще кажете за още една игричка? — попита той жадно. Хазартната треска беше по-силна от мисълта за празните му джобове.
— На драго сърце ще ви дам възможност да компенсирате загубите си, господа — отвърна лорд Тревейн отегчено и разтърси дантелените си маншети с привично завъртане на китките. Той изгледа изпитателно партньорите си един по един. В светлокафявите му, по-скоро лешникови очи се таеше насмешка.
Най-младият джентълмен се огледа нервно, отпусна се на стола си и се опита да посъбере кураж, преди да си признае, че е фалирал. Накрая промърмори, че е „твърде уморен“ и се облегна с облекчение назад в стола си, изтощен от твърдото решение, което взе.
— Наистина ли, драги Чарлз? Ужасно съжалявам! — каза лорд Тревейн състрадателно, но без да скрива насмешливата гънчица около пълните си чувствени устни.
Чарлз Лактън се изчерви до корена на червените си коси и хвърли ядосан поглед към небрежно излегналата се фигура на Негова Светлост. Гневът, който изпитваше, не можа да наклони везните против лорда, защото ги уравновесяваше безкрайното му възхищение към този човек. Откак се помнеше, Чарлз се беше прехласвал от лорд Тревейн. Историите за неговите авантюри окриляха собствената му фантазия, докато накрая лордът се бе превърнал в легенда.
Шумът от размесването на картите прекъсна мислите му. Господата се бяха решили на една последна игра. Чарлз наблюдаваше възхитен как дългите, тесни ръце на лорд Тревейн раздават картите бързо и умело. Златният пръстен на малкия му пръст просветваше тайнствено и заслепяваше, по детски сините очи на Чарлз. Той наблюдаваше колко безучастно е изражението на Негова светлост, докато хвърляше картите. Явно не го интересуваше изобщо дали печели или губи, макар че залозите бяха хвръкнали толкова високо, че Чарлз само изпъшка, доволен, че не е в играта. Предизвикателството беше прекалено дръзко. В повечето клубове той играеше на по-дребни залози. Поканата за тази вечер у Тревейн получи само защото беше приятел на по-малкия брат на Негова Светлост.