— О, стига все за миналото, Джордж! Моля те! — проплака лорд Тревейн и вдигна високо ръце. — Мисля, че изложих отношението си към брака достатъчно, ясно. Но за да успокоя развихрената ти фантазия, ще ти кажа, че никога не ми е минавало и през ум да се женя за лейди Мариана, колкото и да е красива. А и тя не се е надявала. И още нещо: досега никога не съм посягал на млади невинни душички, които биха могли да разберат погрешно намеренията ми или липсата на такива ако щеш. Не заблуждавам жените, че се касае за нещо повече от малко любовно приключение — гласът на лорд Тревейн стана още по-рязък. — И твърде рядко някоя дама се е решавала да превърне една обикновена връзка за удоволствие в нещо по-трайно. Е, досега и никоя не е успяла! — Маркизът отпи глътка бренди и изгледа безмълвния Джордж с цинична наслада. — Надявам се, че с това премахнах всичките ти съмнения относно моя морал. Впрочем, аз скоро напускам Лондон… — той прикри с ръка прозявката си.
— Напускаш Лондон? — възкликна Джордж, изумен от тази вест. — Чакай, не разбирам! Ти да напуснеш Лондон?!
— Да, напускам Лондон. Но моля ти се, Джордж! Разговаряме като два папагала! — разсмя се маркизът, когато Джордж отново повтори думите му. — Имам да уреждам доста неща, искам да ида малко на лов… Доволен ли си сега? Нека да поговорим за нещо друго! Всичко това ме отегчава. Само въпроси и отговори, истински катехизис!… — Алекс направи опит да се прозее престорено, вперил в Джордж най-невинния си поглед.
— О, зная, че те отегчавам до смърт! Ти си ужасен, Алекс! Нищо не те вълнува, всичко те отегчава! Защо трябва да напуснеш града? Тук имаш достатъчно работа. Управителят на имотите ти чудесно може да се справи с всичко, няма защо ти да се мотаеш на село! Освен това, ако ме питаш, там се живее дяволски неудобно!
— Ами ти сам си отговори, Джордж!
— Какво? — Джордж погледна смаян небрежно изтегналия се маркиз.
— Скука, драги! — Алекс отвърна на приятеля си с многозначителен поглед на потъмнелите си златисти очи. — Много просто! Предпочитам да съм на морето, на свеж въздух. Да ходя на лов, вместо да вися по балове и представления. Пътуването ми има двояка цел: и да си почина, и да поработя, без да се насилвам. И мога да ти се закълна, че в имението ми не ме чака някаква тайна любовница, нито пък смятам да съблазня жената на управителя си! И все пак… — добави той тихо — може пък и да имам любима, скрита в господарската спалня. — Той се засмя и се изправи, като че искаше да се оттегли — Виж какво, Джордж! Ако Лондон ти втръсне, можеш да дойдеш в Уестърли. Винаги си добре дошъл!
— Благодаря! Радвам се, че не ми се сърдиш заради онова, което ти наговорих, макар наистина да ми се ще да имаш някъде скрита годеница — отвърна Джордж Денет откровено. Той наистина обичаше маркиза и гледаше на него като на син. — Тръгвам си. Да се надяваме, че скоро пак ще се видим. Тук ще е доста пусто без твоя хаплив език, Алекс.
Лорд Денет напусна стаята, стъпките му отекнаха надолу по стълбите, дочуха се гласове и затварянето на врата. Тревейн си наля още едно бренди, впери навъсен поглед във флоралните мотиви на килима от Обюсон под краката си. Устата му се беше превърнала в тънка права линия, цялото му тяло бе напрегнато като лък. Още утре, още утре ще отпътува към крайбрежието. Да се махне час по-скоро от Лондон!…
Беше казал на Джордж почти цялата истина. Лондон го отегчаваше, това безкрайно обикаляне по клубове, приеми и балове, все същите глупави брътвежи, все същите безизразни лица, вечер след вечер, нощ след нощ. Искаше да проясни главата си, да отмахне цялата тази мътна мъгла, наслоена от нощите, прекарани в игра на карти и в пиене.
Искаше да се измъкне от оплитащите пипала на лондонското ежедневие, изсмукващи и разрушаващи. Не се чувстваше добре, нещо му липсваше… Но какво? Сам не знаеше! По дяволите! Единственото, от което имаше нужда, беше пречистване! Сладкият лондонски живот беше размътил мозъка му. Трябваше му бистра изворна вода, за да отмие горчивия вкус. Нуждаеше се от нещо, което да го накара да разгърне всичките си сили, да събуди апетита му към живота.
Алекс усети как кръвта в жилите му потече по-бързо само при мисълта за простора на високите плата, мочурищата и стръмния бряг на Корнуол, само при спомена за Шейх, арабския жрец, с който препускаше като вятър.
— Така ужасно рано и вече буден, стари друже? — прозвуча глас откъм вратата.
— Същото бих могъл да кажа и за тебе, Питър — отвърна лорд Тревейн и изгледа пренебрежително по-малкия си брат, който беше влязъл, без да го чуе. — Откъде се връщаш по това време? Приличаш на мъртвец — каза Алекс, наблюдавайки с присвити очи брат си.