Питър си наля от бутилката порядъчна доза бренди и се хвърли в едно кресло. Правеше усилия да изглежда спокоен, но му беше трудно да скрие своята възбуда от златистите очи на брат си.
— Хайде, изплюй камъчето, Питър! Така и така скоро ще науча всичко — въздъхна Алекс примирено.
— Няма да повярваш, Алекс, ама победих Теди с цели три минути! — изрече на един дъх Питър, който не можеше повече да сдържа въодушевлението си.
— Наистина ли? — Алекс беше отегчен. — Кажи ми, моля те, за какво става дума. Не съм ясновидец.
— Подобрих неговия рекорд от Воксхол гардън до Риджънтс парк. Моите дорести не дадоха на неговите черньовци вода да пият. През цялото време ми гледаше само праха! И загуби, разбира се, цял куп злато. Такива ми ти работи… — той отпи самодоволно от брендито, но се задави и се разкашля толкова силно, че от очите му потекоха сълзи.
Лорд Тревейн потупа брат си по гърба и се опита да скрие усмивката си, когато Питър се изправи и тайно избърса сълзите си.
— Да не си решил да поставиш рекорд и по изпиване с бренди, моето момче? Това е от най-доброто ми качество, така че внимавай! Ако не заради себе си, то поне за да пощадиш чувствата ми на човек, който не обича да гледа как някой се налива с хубавото му старо бренди като с бира.
— Прощавай, Алекс, но умирам от жажда! — извини се Питър и отпи съвсем малка глътка.
Той стана, отиде до прозореца и погледна към парка от другата страна на улицата. Слънцето заблестя в черната му коса и някои кичури запламтяха с червеникав отблясък. Момъкът се обърна, засмя се хлапашки и каза, сякаш между другото:
— Много бих искал да ми заемеш някой път черния си впряг. Тях никой не може да ги стигне!…
По лицето му пробягна усмивка, като видя как Алекс се намръщи. Но това трая само миг, докато златистите очи не откриха закачливия смях в синия поглед на по-малкия.
Алекс се усмихна.
— Това препускане днес май нещо те е повредило. Радвам се обаче, че дойде да ме видиш. Бях се приготвил вече да прекося Канала, за да те пипна по време на някоя от твоите безумни лудории. Като гледам сега колко сериозно се е заел Наполеон да печели битка след битка, надали би пилял времето си да те връща пак в Англия по съкратената процедура.
— О, стига, Алекс! Съвсем не съм толкова лош. Просто се забавлявам! — оплака се брат му с подкупваща усмивка.
— Ти само внимавай да не те изхвърлят от Алмак! — предупреди строго Алекс, забравил напълно, че и него го грози същата опасност.
— За малко и с теб да се случи същото. Ако е вярно онова, което се говори, тогава…
— Тогава ще бъдеш по-предпазлив и ще помниш, че съм те предупредил! — прекъсна го троснато брат му.
— За какво искаше да говориш с мене! Обзалагам се, че не е за това, нали? — попита Питър, малко засегнат.
— Утре заминавам за Уестърли — каза кратко Алекс.
— Напускаш Лондон? Шегуваш се, Алекс! Какво ще правиш там? — Питър не вярваше на ушите си.
— Цялата тази история звучи като комедия от Шекспир. Всеки задава все същия въпрос — изпъшка Тревейн, вперил изпитателно златистите си очи в Питър. — Разбира се, бих могъл да добавя, че в джоба ти дрънкат пари, именно защото се старая да управлявам имението добре.
Питър бе достатъчно възпитан, за да замълчи, малко засрамен от тази забележка. Но все пак в погледа му имаше недоумение.
— Лондон е пълен с наперени хвалипръцковци, нахални изтърсаци и пощурели майки, готови да напъхат дъщерите си в леглото на онзи, който предложи най-много пари. Разболявам се от тия хора!
— Сигурен ли си, че всъщност не бягаш от Мариана?
— Искам да вярвам, че не съм те разбрал правилно, Питър. Можеш ли да повториш онова, което каза? — В тихия глас на лорд Тревейн прозвуча такава заплаха, че кръвта на Питър замръзна в жилите му. Уплаши се, че този път е отишъл твърде далече, призля му само при мисълта как други мъже, които твърде късно бяха доловили фаталната склонност на лорд Тревейн да стаява опустошителния си гняв, сега почиваха кротко в земята.
— Съжалявам, Алекс! Забрави какво казах! Досега няма нещо, от което да си бягал. Понякога говоря глупости. Но зная колко я обичаше, пък и остана с нея повече отколкото с другите… Така и не разбрах защо я напусна. Истинска красавица! Сега се чува, че почти е закарала стария Линвил пред олтара. Мислех си, че все пак те засяга, макар че каза, че си скъсал с нея… — Питър започна да заеква от вълнение.
Лорд Тревейн въздъхна раздразнено, нишката на търпението му бе опъната до скъсване от всичката тази добронамерена, но твърде досадна загриженост за неговото благополучие.
— Играеш си с огъня, Питър! Познавам те достатъчно добре, за да не приема сериозно и половината от приказките ти. Зная колко си невъздържан, но другите не са наясно, че говориш неща, за които после съжаляваш. Така че бъди по-внимателен! — предупреди го Алекс хладно. — А в отговор на твоя въпрос ще ти кажа следното: никога не съм обичал Мариана, нито някоя друга жена. Поне никога връзката не се е задълбочавала дотолкова, че да поискам да се оженя. Ще ми досади още преди да е изтекъл меденият месец. Омръзна ми да падат в краката ми, или по-точно в леглото ми, било защото са решили, че са влюбени в мене, било заради титлата и богатството ми. Мисля са дори, че всъщност те обичат повече самите себе си, отколкото мене… — лицето на маркиза се изкриви в цинична усмивка. — Ние с Мариана имахме просто една кратка любовна връзка, която приключи. Е, може би малко по-рано, отколкото се очакваше, но се получиха някои различия в мненията, които не можахме да преодолеем. Разделихме се и съвсем не ме интересува кого се опитва да оплете сега — лицето на Алекс доби някакво странно изражение. — Говоря с теб за тези неща просто за да сложа веднъж завинаги край на всички измишльотини, които, май занимават цял Лондон. Искам поне ти да знаеш точно какво е положението, та като пийнеш, да не прибавиш неволно още нещо към тия глупости!