— Но моля ти се, Алекс, аз не съм някакъв дърдорко! Не разправям клюки за собствения си брат! — провикна се Питър засегнат. — В последна сметка и моето търпение има край! Добре знаеш, че кръвта на Тревейнови вода не става.
— Моля те да ми простиш! — Алекс се поклони едва забележимо. — Зная, че никога няма да кажеш нарочно нещо, с което би могъл да ми навредиш. Но като те ядоса някой.
Питър пресуши с рязко движение последните капки от брендито си и най-неочаквано се разсмя:
— Проклет да съм, ако тръгна да се дуелирам заради дамата на сърцето на някого си! Може и да е красавица, но на мене ми се вижда страшно превзета. Нито поздравява, нито разбира от шега. Няма да викам на дуел всеки срещнат заради някакъв злобничък разговор на чаша чай. Виж, за нещо по-съществено може, не е ли така?
Алекс отметна глава и се разсмя от сърце. Смехът му се сля с този на Питър. Двамата мъже стояха изправени един срещу друг, високи и горди. Общият им смях смекчи строгите аристократични черти на лицата им — с еднакви орлови носове и арогантно изнесени напред брадички, семейните черти на Тревейновци. Разликата от петнадесет години бе изчезнала, стопена в тази младежка веселост.
Алекс погледна с любов стройната фигура на брат си. Почувства отговорността, която тегнеше на раменете му — рамене широки, свикнали да носят бремето на дълга. Докато наблюдаваше Питър, той се запита дали и самият той е бил някога толкова млад и безгрижен, неподозиращ колко самотен е човек всъщност. Струваше му се, че е изминала цяла вечност, откак не е изпитвал топлотата на безкористната любов, която прониква в цялото ти същество и те сгрява като огън в ледена нощ. През изминалите години той бе изпитал любовта, но това беше друг вид любов, неудовлетворяваща, изчерпваща, която не оставя след себе си нищо, освен разкаяние. А той сякаш и не очакваше друго. Истинската любов бе нещо, което вече не съществуваше за него.
Само на петнадесет години Алекс бе станал глава на семейството — съвсем млад и неопитен наследник на огромните имоти на Тревейнови. Лорд Денет му беше настойник и добър приятел, правеше всичко, за да му помага в неговите тежки задължения. С помощта на доверени управители и адвокати Алекс се научи да управлява Уестърли и стана опитен и способен стопанин.
Но тази победа не бе лека, пътят му бе покрит с тръни. Един незрял и неумел маркиз е лесна плячка за нечестни управители, които мислят само как да „управляват“ собствения си джоб. Дори и хората, които се представяха за най-близки приятели на баща му, пристигаха един след друг да заявят, че им дължал пари — разбира се, без документ. Идваха и заявяваха претенциите си — говореха за някакви тайни брачни споразумения, сключени преди години. Богатствата на младия маркиз го правеха желан зет.
Ала лорд Денет не допусна Алекс да бъде измамен. Въоръжен с цял щаб от адвокати, той успя да парира жадната глутница, докато новият маркиз стъпи на крака. Така младият човек порасна и се превърна в мъж с желязна воля. Като че ли изобщо не го натъжаваше това, че още преди да навърши двадесет години по лицето му се образуваха бръчки от напрежение и грижи, никога не можеше да си позволи да бъде безотговорен и просто млад. Затова през годините, прекарани в Лондон и на Континента, той се втурна да наваксва всичко, което бе пропуснал на младини.
Баща му бе убит на дуел малко преди раждането на втория му син. Този изстрел беше твърде преждевременен. Алекс помнеше баща си като човек на живота, с широк размах, обичащ празненствата, хазарта и най-вече лова. Умееше да се радва на всеки миг, но нямаше никакъв усет за сделки. Беше оставил имотите си на самотек, без да се грижи за нищо. И все пак в Уестърли цареше винаги ред, заслуга главно на неговата майка. Къщата пазеше великолепието на голям господарски дом.