Ето сега и Елизия Димарайс, унизена дълбоко, трябваше да трепери за живота си. Да преживее срама да бъде преследвана от надменните лондонски господа, сами подгонени от своята разюзданост. Само да беше жив баща й, никой не би дръзнал да се доближи до нея! Беше им равна по ранг и положение. Хубостта е истинско нещастие, щом нямаш семейство да те закриля!
Но много по-ужасно беше коварството на леля й. Тя я изпрати тук, в северния край на имението, макар да знаеше, че младият лорд Танер се е развилнял с разпасаните си приятели. Като червей в гнила ябълка в главата на леля й се бе вмъкнала мисълта, че докато събира жълъди, Елизия може да попадне пред очите им…
Като че леля Агата със садистична наслада постоянно търсеше как да я натика все по-дълбоко в тинята. „Какво съм й сторила?! С какво разгневих Бога, та да ми отреди такава съдба?“ — помисли отчаяно момичето. С какви заклинания би могла да върне пак щастливите минали дни, безоблачното си детство?
Елизия позабави крачките си. Беше стигнала до поляна, на която пасяха овце, почувства се по-спокойна. Не обръщаше внимание на тръните и калта по полите си. Крачеше надолу по каменистата пътечка, без да вижда тъмните облаци, които се кълбяха на север, без да усеща ледения вятър, чиито повеи все по-напористо и все по-дръзко брулеха жълтите листа.
Вятърът диво развяваше косите около лицето й, по-розовяло от студа. Елизия се загърна по-плътно в шала си, леденият вятър проникваше през изтънялата й вълнена рокля.
Лека като котка тя мина по мокрите плъзгави камъни в кипналият поток и се изкачи на отсрещния бряг. Голямата къща беше полускрита зад високите дъбове, но Елизия познаваше до болка мрачните й очертания. Всеки грозен син камък в стените, всеки затворен прозорец, всяка залостена врата се бяха врязали болезнено в мозъка й. Прииска й се да продължи да върви, да отмине къщата и да не я погледне дори, но нямаше как. След смъртта на родителите си тя живееше в Грейстоун, къщата на леля си.
Колко различен беше животът й преди онзи съдбовен ден! Никога нямаше да забрави страшната гледка: как елегантната нова карета на баща й се наклони опасно на завоя, почти пред къщата им, как подплашените коне препуснаха бясно надолу по пътя, повлекли преобърнатата кола, в която бяха нейните родители.
След тяхната гибел Елизия остана сам-сама на света. Не можеше да става и дума да управлява сама имението. Налетя цяло ято юристи, търговци, подушили плячката като лешояди. Трябваше да й се намери настойник.
Баща й, Чарлз Димарайс, не беше мислил за смъртта и не бе оставил завещание. След неговата смърт всички доходи — дребни печалби, от които бяха живели ден за ден — пресъхнаха. Именно тези доходи заедно с наследството от бабата на баща й им бяха позволявали да живеят прилично, макар и не разкошно. А сега Елизия откри, че от наследството не бе останало нищо, освен дългове.
Къщата с всичките мебели, та дори и конете трябваше да се продадат. Трудно й беше да напусне Роуз Арбър, красивата къща, в която се бе родила. А мисълта да се раздели с любимия си жребец Ариел беше просто непоносима.
Елизия и брат й Йън се бяха научили от малки да се занимават с коне. Тя беше отлична ездачка, малцина мъже можеха да се мерят с нея. Бяха я обучили и баща й, и Джентъл Джимс, конярят на имението. Джимс разбираше от коне както никой друг, нямаше по-умела ръка от неговата, когато трябваше да се обуздае конят. За Елизия язденето беше най-голямата радост. Тя се носеше като призрачно видение на своя грациозен жребец, целият снежнобял. Краката на Ариел сякаш не докосваха земята, когато препускаше в мъгливите утрини с крехката ездачка върху мощния си гръб.
Елизия знаеше, че със своите лудории дава повод на селяните да приказват, дочуваше какви ли не измислици, но приказките им не я засягаха. Забавляваше се да слуша какво разпространява усърдно за нея вдовицата Макферсън, самопровъзгласила се за главатар на селото.
„Не е чиста тази работа с жребеца! Може да не ми вярвате, ама тя му говори като на човек и, кълна се в душата си, животното я разбира. Казвам ви!“ — кокореше се вдовицата. „Да знаете, че ще се случи нещо! Тя е вещица!“