Ала и лейди Тревейн не можа да преживее раждането на втория си син. Раждане и смърт едновременно — природата безпощадно потърси своето равновесие!
Алекс се измъчваше от мисълта, че Питър дори не познава своята майка. Тя бе неповторима — единствената жена, на която Алекс беше имал доверие. Спомняше си светлите й сини очи — очите на Питър — винаги засмени и сияещи, когато му позволяваше да разресва златните й къдрици или когато го притискаше силно към себе си, преди да го сложи да спи… Тя превръщаше всеки ден в истинско пътешествие из стражата на приказките, населена с елфи и феи, с кръвожадни пирати и смели рицари. Изпълваше неговия свят с любов и топлота. Целият този свят изчезна с нейната смърт. Алекс се чувстваше ограбен. И все пак той имаше поне своите спомени. Питър не притежаваше нищо.
С течение на времето Алекс свикна с този начин на живот и го прие. Отиваше рядко до Лондон, и то само по работа. Но по-късно почувства липсата на приятели и развлечения, каквито само големият град можеше да предложи на един млад човек. Оказа се обаче, че Алекс е възмъжал по-бързо от своите връстници, тънещи в безгрижие и веселби. Здравословният живот на село го бе превърнал в преливащ от жизненост мъж, със силни, жилави, загорели от слънцето ръце — можеха ли да се сравняват с тях белите като лилия ръце на градските контета? Дори когато след тези дълги години на заточение той се върна отново в Лондон, не можа вече да се откаже напълно от своя начин на живот. Мускулите му си останаха здрави като желязо, беше свикнал на големи и продължителни натоварвания, тренираше бокс и фехтовка, яздеше. Просто не проумяваше как трябва да се преструва на изтощен след кратко пътуване, само защото умората беше на мода сред връстниците му. Записа се за член на „Коринтяните“ и на клуба „Четири коня с една ръка“, главно поради неподражаемото си майсторство да държи юздите. Канеха го на всякакви вечери, приеми и излети в края на седмицата. Но колкото повече участваше в живота на Лондонското общество, толкова по-остър ставаше неговият цинизъм към всички и във всичко. С годините злите езици все по-охотно заплитаха клюки около тази горда и интересна личност. И колкото повече Тревейн се оттегляше в кулата на своя цинизъм, като предлагаше на света само непроницаемата си маска, толкова повече се множаха историите за него. Той си оставаше загадка за обществото. Лудите му авантюри — къде истински, къде измислени — го направиха известен в цял Лондон. Неговите приключения, обвити в тайнствен ореол, развихряха фантазията на хората. Щастието му в хазарта беше направо свръхестествено. Този човек никога не губеше. Нито в играта, нито в любовта.
Когато се появеше някъде, облечен от глава до пети в любимия си черен цвят, само с един-единствен поглед на златистите си очи можеше да накара женските сърца да забият по-силно. Беше равнодушен, арогантен, понякога дори безочлив и нелюбезен и към най-красивите жени. Но това само утвърждаваше още повече сатанинския му образ. А мисълта за имотите, парите и прочутите скъпоценности на Тревейнови го правеше още по-желан.
— Нали не възразяваш да остана малко в Лондон? — запита Питър с надежда в гласа.
— Можеш да останеш колкото желаеш! Но се опитай по изключение да се държиш малко по-сериозно!
— Не се безпокой! Няма да направя нищо, което не би сторил и самият ти — обеща Питър моментално и намигна с едното си око.
— Точно това ме тревожи — промърмори лорд Тревейн сериозно, докато изпращаше брат си до вратата. Той направи боксово движение към ухото на Питър. — Бъди внимателен, моля те! Знаеш, че няма да съм тук да те вадя от кашите!
— Не се страхувай! — Питър се ухили, но очите му този път останаха сериозни. — Ще бъда истински стълб на обществото, за да се гордееш с мен!
Алекс остана още малко така до вратата, поклати глава и със загрижено лице се запъти към спалнята си, решен най-после да поспи. Искаше да осигури на Питър всичко, което сам беше пропуснал на младини. Но може би понякога беше твърде небрежен спрямо брат си. Просто не искаше Питър да се чувства потиснат. Питър… Той щеше да получи всичко, което Алекс можеше да му даде, макар и само като малка компенсация за това, че бе отраснал без родители.