— Слушам, Ваша светлост! — отвърна Доусън, секретарят на лорд Тревейн, и се зае да подрежда сметките и поръчките, които бяха преглеждали през последния час. — Друго нещо, милорд?
— Не, вече се разбрахме! Няма да давате аванс на Питър, освен ако аз разреша. А ако се случи нещо важно, веднага ми съобщете! — Алекс оправяше пред огледалото дантелената си вратовръзка. — Иначе за всичко отговаряте вие, Доусън. Имам неограничено доверие в способностите ви.
— Благодаря ви, Ваша светлост — отвърна Доусън, поласкан и смутен от похвалата. — Много съм ви задължен. Позволете да ви пожелая приятно пътуване, макар че, както изглежда, още преди да се стъмни, ще завали. Ще пътувате утре в мокро и мрачно време. Наистина ли желаете да яздите пред каретата, Ваша светлост? — в гласа на секретаря прозвуча загриженост.
Лорд Тревейн погледна дребничкия сивокос човек, силно прегърбен, с малко кривогледи очи. Имаше му доверие, както на никой друг. Доусън отдавна бе поел в свои ръце управлението на имотите, познаваше цялото финансово състояние може би по-добре и от самия маркиз. Лорд Тревейн наистина говореше сериозно, кога го изрази пълното си доверие към него.
— Не се тревожете, Доусън! Аз ще… — лорд Тревейн замлъкна, защото някой почука на вратата.
Един лакей отвори и обяви тържествено:
— Лейди Мариана Уудли, Ваша светлост!
Той отстъпи встрани и лейди Мариана прошумоля царствено край него. Бе облечена в яркочервена кадифена рокля с подходяща кожена наметка и шапка. Ръцете й бяха скрити в голям маншон от тъмна кожа. Екзотичният й парфюм облъхна двамата мъже, застанали в средата на стаята.
Доусън незабелязано се измъкна през вратата. Никога не беше могъл да търпи лейди Мариана и се радваше, че Негова Светлост е скъсал с нея. Искаше му се и сега тя бързо да си тръгне… Сигурно господарят щеше да бъде страшно изненадан, ако разбереше, че цялата прислуга е на същото мнение.
— Алекс, любими! — проплака лейди Мариана. — Страшно нелюбезно от твоя страна! Ти не дойде да ме посетиш, след като се върнах в града! — подхвана глезено тя.
Лорд Тревейн я наблюдаваше, присвил очи. Тя пристъпи към него, простряла грациозно тънките си изящни ръце. Беше наистина красива жена! Тъмнокестенявата й коса бе вдигната във великолепна висока фризура, която подчертаваше красивата й лебедова шия.
Той се взря във влажните кафяви очи с дълги, изкусно почернени ресници, в устните й, приканващи за целувка. Знаеше, че тя щеше да отвърне страстно и продължително, ако я целунеше, но вече не я желаеше така силно, както преди. Все още изпитваше възхищение и може би още нещо, когато я видеше. Погледът му се плъзна по пищната й бяла гръд, щедро разкрита сред дълбоко изрязаното червено кадифе на роклята. Споменът му продължи по-нататък, към другите прелести на тялото й, дори го усети голо до своето.
Маркизът се извърна рязко към нея:
— Какво има, Мариана? — във въпроса му имаше нетърпение. Той отиде до писалището си и си избра пура от една резбована кутия. Издуха дима и той скри израза на лицето му. Ароматът на финия тютюн прогони натрапчивата миризма на парфюма й. — Нарушаваш приличието, като ме посещаваш без придружител.
— А откога ние двамата с тебе правим онова, което е прилично? — отби тя удара.
— Не смятам, че имаме да си казваме още нещо. Двамата взехме решение и аз се придържам към него. Според онова, което чувам, и ти постъпваш по същия начин, разбира се, ако не са били само клюки — добави Алекс сухо.
— Не са клюки! — Лейди Мариана го стрелна гневно с тъмните си очи.
— Е, добре тогава. Какво имаме да си кажем още?
— Много имаме да си кажем, Алекс! — тя се приближи, застана до него и го погледна с тъмните си умоляващи очи. — Наистина ли можеш да стоиш така пред мен и да твърдиш, че не ме желаеш повече? Че не ти се иска да сме горе сега…
— Престани, Мариана! — Маркизът я хвана с железни пръсти за бялата ръка. — Сама унижаваш себе си, като се държиш по този начин.
— Да се унижавам? — кресна Мариана. — Аз говоря само истината! Ние се обичаме. Аз поне си го признавам!
— Не, Мариана. Ние се желаехме, това беше! Нищо повече! И двамата знаехме, че един ден ще има край. Ти само го ускори с твоите заплахи. Досега никой не ме е заплашвал, мила моя, нито се е опитвал да ме изнудва — той я отблъсна сърдито от себе си и се обърна на другата страна, за да не гледа повече гневното бяло лице и задъхващите се от гняв гърди.
— Аз само те заплаших, че ще те напусна, ако не се ожениш за мене. Исках да те принудя да признаеш пред самия себе си, че ме обичаш и искаш да се оженим. Непоносима ти е мисълта, че сега съм с друг, не е ли така?
— Мила моя Мариана! Пет пари не давам за това чие легло топлиш. Между нас всичко свърши! Ти сама предизвика края, въпреки че и без това пламъкът на страстта бе започнал постепенно да се превръща в дим — отвърна маркизът равнодушно.