Допускаше, че в живота му има и други жени, но не ги възприемаше като заплаха за бъдещите си планове. Ала когато мина доста време, а Алекс не споменаваше нито дума за женитба, лейди Уудли реши да го попритисне, като го заплаши, че ще го остави заради друг мъж. За съжаление той не реагира според очакванията й.
Навярно и сега тази негова упорита гордост не му позволяваше да се подчини на желанията си. Беше забравила колко е горд! Тя гледаше красивото му лице, твърдите чувствени устни и усещаше как я обзема паника при мисълта, че може да го загуби. Не беше възможно Алекс да я напусне! Единственият мъж, в когото се бе влюбила в живота си! Беше имала дузина любовници, до един млади и красиви. Но Алекс беше нещо друго. Може би именно безразличието, което демонстрираше понякога, или неговата арогантност не й позволяваха да забрави, че има насреща си истински мъж. Той никога за нищо не молеше, нито за миг не се остави тя да го води. Но лейди Уудли все пак бе уверена, че го държи в ръцете си. Той беше пламенен любовник, караше я да губи ума си, превърна я в истинска жена… Умираше от страст в прегръдките му, ала без него се чувстваше загубена. Само да можеше сега да усети ръцете му около гъвкавото си тяло, вкуса на устните му върху своите устни!
— Предполагам, лейди Мариана, че имате някакъв ангажимент и сигурно закъснявате вече. Моля, тръгвайте вече! Не е редно да виждат каретата ви пред моята врата — каза лорд Тревейн вежливо. Гласът му бе студен и безличен, погледът му остана непроницаем, докато гледаше как по лицето й се борят противоречиви чувства. — Нали не искате да навредите на репутацията си?
Лейди Мариана го изгледа нерешително, като хапеше нервно долната си устна. Най-после намери изход и се засмя съблазнително.
— Вярно е, че Лини ме чака. Наистина трябва да вървя сега. Но не можем ли да се срещнем утре, тогава ще имам повече време? Знаеш, че Лини не се пуска от полата ми, ще трябва да измисля нещо, за да се откача за няколко минути… — тонът й бе станал високомерен, все още се опитваше да го накара да ревнува от дука.
— Съжалявам, лейди Мариана. Утре няма да съм вече тука.
— О! И къде ще бъдеш? — промени тя тона любопитно, докато приглаждаше дългите си червени ръкавици, все още заета с мисълта как да го примами в спалнята си.
— Напускам Лондон.
— Но ти не можеш просто да оставиш Лондон! Не можеш да ме напуснеш! — извика Мариана уплашена. — Ти бягаш — продължи тя драматично, — но това изобщо не се налага! Да можеше само да забравиш тази твоя проклета гордост и да…
— Лейди Уудли! Онова, което правя, повече не ви засяга! Никога не се е налагало да давам на някого отчет за действията си, но сега, след като реших да замина, всички като че ли започват да ми държат сметка.
— Няма да те пусна! — извика Мариана с променен от страх глас.
„Ако той замине сега, ще го изгубя завинаги. Онова, което не можеш да виждаш или да чуваш, не предизвиква ревност! Може да срещне и друга жена.“
Тя се хвърли на врата му, силно се притисна към него и го целуна пламенно. Устните й се опитваха да разтворят неговата стисната уста, но той не реагира. Само бавно откъсна със сила ръцете й от врата си и отблъсна горещото й гъвкаво тяло. Искаше да я убеди веднъж завинаги, че няма никакви чувства към нея и каза първото, което му дойде в ума, за да попари надеждите й:
— Много е възможно, когато се видим отново, да съм вече женен човек. Съмнявам се, че жена ми би приела нашата малка връзка… — Алекс не можа да скрие усмивката си, когато видя ужасеното й лице. Не изпитваше съжаление към една жена, която използваше тялото си, за да изнудва мъжа.
А може пък и наистина да се ожени. Това би решило някои от възникналите напоследък проблеми. Не е лошо да огледа малката дъщеря на ескуайър Блекмор, най-близкия му съсед в Уестърли. Отдавна не я бе виждал, и ако трябваше честно да си признае, вече не си спомняше как точно изглежда, но сигурно е вече на подходяща възраст. Освен това ескуайърът не се уморяваше да показва колко би се радвал на един такъв съюз. Точно така! Някоя малка непозната, която няма да му създава главоболия и ще се бори да заслужи благоволението му…
— Женен?! Ти? — Мариана се изсмя пискливо, убедена бе, че я заблуждава. — И за коя, моля ти се? Кажи де, за коя? Само не ми отговаряй, че е някоя от онези недоразвити патки, които алчните им майки се опитват да ти натрапят! Можеш да опиташ с щерката на Брадшоу, как й беше името… Чакай… — Мариана замълча, за да си спомни. — Мери? Да, така беше, Мери. Е, вярно че прилича малко на кон, но… Или, може би Каролайн Едикояси, онази, безумно богатата. Горкичката, пелтечи, а е и доста кривогледа, но след като си решил да сключиш брак… — Лейди Мариана млъкна и захапа върха на пръста си, сякаш премисляше най-изгодните партии.