Маркизът я прекъсна твърдо, гласът му бе странно глух.
— Боя се, че не си имала удоволствието да се запознаеш с бъдещата лейди Тревейн, драга моя. Тя не живее в Лондон.
— Не говориш сериозно! — смени тона лейди Уудли. — Действително ли мислиш да се жениш? — тя се взря в лицето му, но мрачният му израз не издаваше нищо. — А какво стана, ако мога да попитам, с твоето заричане да си останеш ерген? Цялата тази история ми се вижда твърде прибързана след… — тонът й стана отровно ехиден. — След толкова години заклето ергенуване! Прощавай, но ми позволи да се съмнявам… — тя се засмя невесело. — Ще повярвам на тези небивалици, след като имам удоволствието да се запозная с това чудо сред жените, което ще успее да сложи на пръста си твоят пръстен. Но не по-рано!
Алекс бавно отиде до бюрото си, дръпна едно чекмедже и извади куп книжа. Започна да ги подрежда, докато Мариана го гледаше изненадано.
— Ето разрешителното ми за брак, скъпа моя — той спря равнодушно очи на смаяното й лице.
Мариана се спусна към бюрото, дръпна листа от ръката му, хвърли бегъл поглед по редовете и го хвърли на писалището, като че си опари пръстите.
След това лейди Уудли тръгна наперено към вратата и излезе, оставяйки след себе си облак от тежко ухание. На прага тя се обърна още веднъж — лорд Тревейн се бе облегнал спокойно на бюрото си, пушеше пурата си и издухваше бавно дима. Лицето му бе застинало в насмешлива усмивка.
Лейди Мариана не се сдържа:
— Не прави нищо, което после може и двама ни да нарани! Този документ е просто един парцал, който не вземам сериозно! Не си струва и хартията, на която е написан! — гласът й прозвуча самоуверено. Тя му обърна предизвикателно гръб и излезе с изкусително полюляващи се бедра.
Алекс остана известно време взрян в затворената врата след нея. Въздъхна с облекчение, щом долови шума от заминаващата карета. Господи! Как само се сети за това разрешително! Получи се много добре. Мариана нямаше защо да знае, че той беше прибрал предишния ден разрешителното на Питър. Брат му го бе заплашвал, че ако не му даде аванс, ще иде и ще се ожени за актрисата, в която бе влюбен напоследък.
С внезапна решителност Алекс повика слугата и даде разпореждания за незабавно тръгване. Не искаше да чака дори до сутринта, както бе възнамерявал отначало. Накара Доусън да отложи всички ангажименти за вечерта и бързо се преоблече за път.
Нареди на развълнувания и объркан слуга да го вземе по някое време с каретата от странноприемницата „Уейфарърс Рест“ и само час по-късно остави Лондон зад гърба си.
Пътят се виеше през полята. Алекс вдигна очи към тъмните, застрашително трупащи се над главата му облаци. Вдъхна дълбоко ухаещия на бор въздух — почувства го като ласка по разгорещеното си лице. Леко дръпна юздите на Шейх, под чиито копита се вдигаха облаци прах.
— По-кротко, момчето ми! Така ще подплашим и дявола!
Алекс весело се засмя на глас и гърленият му смях проехтя надалеч, ликуващ и жизнерадостен. Сега вече нямаше грижи! Нищо не можеше да го спре. Той отново отпусна юздите и полетя в бесен галоп, надбягвайки се с вятъра и облаците. Широката му наметка се вееше като знаме зад него.
Четвърта глава
Още от зори вятърът налиташе с вой върху близките дървета, блъскаше обрулените листа в стените на странноприемницата и ги завихряше обратно към тъмните далечни хълмове, едва мержелеещи се в настъпващия здрач. Ситният дъждец, започнал към обяд, се бе превърнал в истинска буря, Тибитс, притежателят на странноприемницата „Уейфарърс Рест“ беше ядосан. Това лошо време хем пропъждаше гостите, хем искаше повече работа. Всяка дупчица по покрива зейва, водата тече направо в къщата. Току-виж, не дай си Боже, водата да се излее право във врата на някой гост!… Странноприемницата му беше на кръстопът — тук се срещаха пътищата от север и онези, които водеха от крайбрежието към Лондон. Заведението поемаше цялото движение, в това число и пощенските дилижанси, които спираха тук за прекачване на пътниците или за смяна на конете.