— Веднага се върни, обеснико! — изрева Тибитс на дребничкото момче, което прелетя покрай него надолу по дългия тесен коридор. Тибитс простря дългата си космата ръка и пипна хлапето за врата. — Какво правиш тука? Не казах ли аз да почистиш стаята на господина? — и той раздруса яко малкия.
— Ама аз поисках да чистя, ама господинът каза да изчезвам… Много беше сърдит. И аз веднага се ометох — каза момчето троснато и направи опит да се отскубне.
— Ако ме лъжеш, дяволе, главата ще ти откъсна! Не ми трябва тука лъжец, дето ще ме излага пред господата. Виждал съм ги като се разгневят, втори път не искам да ми дойде до главата! Да не си наоколо, когато са ядосани! Помня една дама, беше застанала точно както си ти сега, направи ме на нищо, задето не съм дал на кучето й най-хубавото месо… Все мъкнеше това псе със себе си, не се отделяше от него. Дори ме перна по ръката заради проклетото животно. Внимавай, негоднико, да не ме злепоставиш, разбра ли? — изръмжа той на разтрепераното момче.
— Не съм ви излъгал! — изврещя то, когато Тибитс го разтърси още по-силно.
— Хайде, изчезвам сега и да не съм чул нито дума, щото иначе… — ханджията блъсна силно момчето и влезе в стаята за гости.
Той изгледа критично слугинята, която редеше масата за вечеря. Бе сервирано за повече хора, защото личната му трапезария бе заета в момента от някаква страшно важна дама. Издокараните лондонски джентълмени, които бяха наели две от най-скъпите му стаи, сигурно щяха да си правят компания за вечеря, пък и можеше да пристигнат още пътници с дилижанса. При такова време колата като нищо щеше да закъснее цели часове. Тибитс бе поръчал да подготвят повече стаи за гостите, които щяха да пренощуват, за да сменят тук дилижанса. Беше поработил здравата. Той потри ръце и се усмихна в очакване на щедрите бакшиши.
„Какво пък толкова му има на времето?“ — помили си Тибитс, докато хвърляше още няколко цепеници в пращящия огън в камината. Лумнаха високи пламъци, прогониха сенките и заиграха по ниския таван с тежки дъбови греди. Калайдисаните кани и чаши светеха меко по полиците на стените, от дебелите свещи сълзеше лой и със съскане капваше върху студения месинг на свещниците.
Лицето на Тибитс се разля в усмивка при мисълта за жълтичките, които скоро ще зазвънтят в джобовете му. А сега нямаше да е зле да сложи нещо топло в стомаха си.
Сър Джейсън Бъкингам седеше до прозореца в стаята, точно над Тибитс, взираше се в дъждовната вечер и съвсем не му беше до смях. Беше бесен! Точно сега, под същия покрив, в една от стаите на този коридор се намираше най-злият му враг, лорд Александър Тревейн. Мразеше дори звука на това име! Просто не повярва на очите си, когато видя маркиза да влиза в двора само преди няколко минути. Огромният му черен жребец биеше нетърпеливо с копито в калта, докато Тревейн слезе от седлото и изтича към къщата. Момчетата от конюшнята се спуснаха да отведат коня.
Лорд Тревейн! Това име тътнеше в ушите му по-застрашително от гръмотевиците навън. Откакто този демон беше влязъл в живота му, щастието му го напусна… Дотогава Джейсън Бъкингам печелеше почти всеки облог, печалбите му от безкрайните игри на карти най-после му дадоха възможност да заживее по-спокойно, без вечните кредитори, които обсаждаха вратата му. Но той дълго бе тънал в дългове и не можеше да се задоволи с едно толкова несигурно и нетрайно богатство. Сър Джейсън знаеше добре колко бързо се стопяват готовите пари. А Бъкингам нямаше никакво намерение да изпадне отново в предишното унизително положение. Обедняването му беше донесло безброй огорчения, караше го да се превърне в жалък, раболепен ласкател. Той презираше не само хората, пред които беше принуден да върти опашка, но още по-лошо — презираше самия себе си. Да загубиш самоуважението си е най-страшното, което може да се случи на един джентълмен!
И какво всъщност искаше? Само онова, което му се падаше по право. Бе се родил на този свят като джентълмен и искаше да живее като такъв! Вместо това сър Джейсън бе принуден да прибягва до непочтени средства, направо бе станал майстор на мръсните ходове. Свръх изкусно манипулираше хората, умееше ловко да лавира, за да избегне всяка неприятна ситуация. Вече знаеше, че може да се измъкне от всяко положение, по неволя бе усвоил трудното изкуство на оцеляването. Оправдаваше се пред самия себе си, че няма вина за това, просто е бил принуден да използва такива средства. В завидно единодействие родителите му бяха проиграли на хазарт цялото наследство. След смъртта им не му остана нищо, освен дългове.
Той отрано научи, че трябва да се бори отчаяно и без задръжки, ако иска да се задържи сред по-избраното лондонско общество и да запази полагаемото му се място. Всички наричаха родителите му „кралската двойка“, или „дама каро и поп каро“.