Родителите не предадоха на сър Джейсън лудата си страст към хазарта, но все пак той наследи от тях умението да извлича печалба от нещастието на другите. Не смяташе, че е под достойнството му да подпомогне малко късмета си в играта. Така от картите му излезе и прякорът „Жокера“.
Но Бъкингам беше винаги под ръка, все така се случваше, че бе тъкмо там, където се появяваше остра нужда от още един човек.
Но никой не познаваше истинското лице на Жокера. Хората виждаха само онова, което той сметнеше за нужно да им покаже — клоуна, шегаджията, остроумния дърдорко, който разсмива… А истинският сър Джейсън се стремеше единствено към богатство и власт, и то на всяка цена. Нямаше да позволи никога повече да бъде унижаван, да се остави на някаква презряла богата дукеса да го командва или да ухажва поредната пъпчива грозотия, само защото ще му донесе зестра.
Само в редки изключения неговите собствени желания и суровата необходимост не се противопоставяха. Такова щастливо изключение беше Катрин Уелингтън. Красота и богатство, съчетани в едно! Бе твърде хубаво, за да е истина.
Сър Джейсън добре помнеше правилото, че щастието е непостоянно, че невинаги всичко върви така, както ти се иска. Но в този именно случай той знаеше, че няма сила на света, която да му попречи да постигне целта си: да се ожени за Катрин и да забогатее! Нямаше вина, че шансовете му се изпариха. Дори всесилните богове на древен Египет не биха могли да помогнат — просто звездите бяха против него. Не човешка ръка беше размесила картите — сам дяволът бе изковал пъкления си план да развали работата. Дяволът в лицето на лорд Тревейн, настойникът на Катрин.
Всичко, което един брак с Катрин можеше да му донесе, вече беше недостижимо за него. През онзи свой пръв сезон в Лондон тя беше толкова наивна, толкова склонна да приеме за чиста монета всяко ласкателство.
Никога не бе обичал Катрин, но я намираше привлекателна, дори понякога забавна. Сигурно щяха да се разбират добре. Ако за зла участ не се бе появил онзи дявол с пронизващите жълти очи, които запрати момичето заедно с цялото му богатство в ръцете на друг мъж. Катрин, неговата златна надежда за бъдещето, беше венчана за някакъв провинциален благородник. „Сигурно някой червендалест и надут фукльо, с криви крака, шкембе и червен пиянски нос…“ — мислеше Бъкингам злобно, докато се въртеше пред огледалото, възхитен от представителната си фигура. С един Бъкингам Катрин щеше да е къде-къде по-добре, отколкото с онзи селски дебелак!…
Но се беше намесил този Тревейн, за да разруши всичко и да го направи за смях пред цял Лондон. Напомнено му беше, че Катрин Уелингтън е под опекунството на лорд Тревейн, че той управлява имуществото й и, че тя може да се омъжи само с негово позволение. Мнозина от неговите приятели — зестрогонци го бяха предупреждавали, че няма смисъл да се трошат пари за такава безнадеждна инвестиция. А можеше да стане и по-лошо, ако си навлече неприязънта на Тревейн. Те имаха право да се страхуват, защото славата на маркиза не беше само плод на слухове или преувеличения. Сър Джейсън бе виждал със собствените си очи Алекс Тревейн — недосегаем в екипажа си в черно и златно с чудесните арабски жребци… Мълвеше се, че имал в жилите си арабска кръв, затова разбирал толкова от коне. Съществувало някакво духовно родство!
Приятелите на лорда го наричаха Луцифер, а той само се смееше, без да възразява. Сър Джейсън беше чувал да разправят, че този човек не е обикновен смъртен, че го наричали „Дяволския принц“, защото дължал своето щастие в играта на тъмните сили. Малцина от познатите на лорд Джейсън се осмеляваха да играят на карти, или да се обзалагат с Алекс Тревейн, защото той никога не губеше. Твърдеше се, че Негова Светлост омагьосвал картите, че странният златен пръстен на кутрето му притежавал свръхестествена сила.
Джейсън беше убеден, че именно лорд Тревейн бе направил да секнат изведнъж успехите му в играта на карти. Просто усещаше, че земята под краката му се клати, каквото и да опиташе, все удряше на камък. Трябваше да настъпи някакъв обрат! Дори ходи при някаква гледачка — циганка, за да разбере какво вещаят звездите. Циганите се бяха разположили извън града. Там той намери вонящата беззъба вещица. Измамницата здраво го оскуба, но представи бъдещето му в най-ярки краски, увери го, че богинята на щастието няма да му изневери. Предсказа му, че преди да победи, ще срещне някаква жена „като пламък червена“, надрънка му неясни приказки за страшен черен облак и грозяща беда. Бъкингам не повярва на тия истории за смърт и нещастие, точно сега беше му провървяло малко, а пък и още не бе срещнал „жена като пламък“. Но успехът се бавеше, редяха се несполука след несполука. Не се случи и нищо фатално, нямаше смъртен случай, въпреки че в такива моменти почти му се искаше да е умрял.