Елизия само се смееше, когато й разправяха за прокобите на вдовицата и за въодушевените й слушатели. Но хората започнаха уплашено да вярват на пророчествата й, когато братът на Елизия, офицер от британската флота, изчезна в морето само ден след трагичната смърт на родителите им. Селяните дебнеха зад залостените си врати да видят как, след като бе получила страшната вест, Елизия препускаше безумно из селото, развяла коси, като същинска светкавица в мрака.
През онази нощ Елизия яхна Ариел за последен път. Още следващата седмица в Роуз Арбър се появи някаква родственица, която Елизия никога не беше виждала, и обяви, че е заварена сестра на майка й. Елизия смътно си спомняше, че майка й бе споменала за своята полусестра, с която е живяла като дете. Но никога не пожела да сподели нещо повече. „По-добре е да забравим миналото“ — беше казала тъжно майка й с насълзени очи, припомнила си минали огорчения. Това беше единственият случай, когато Елизия я бе видяла толкова нещастна.
Агата Пенуик, кльощава жена към петдесетте, пое с желязна ръка управлението на Роуз Арбър и на всички финансови дела. Мършавото й лице с дълъг остър нос сякаш беше изсечено от камък, малките й безцветни очи опипваха къщата пресметливо, отбелязвайки стойността на всеки предмет с точност до последния шилинг.
— Аз съм единствената жива роднина на майка ти, а и баща ти сигурно не е оставил никой, който да поеме отговорността за твоето възпитание — обяви тя студено, без капчица топлота или съчувствие в гласа си. — Всичко, което остане, след като платим дълговете, ще ми е нужно, за да ти осигуря подслон.
И така, Агата разпродаде по-голямата част от семейното имущество, за да удовлетвори кредиторите на Димарайс и разните адвокати. Всички останаха доволни, всички, с изключение на Елизия — всяко нейно загатнато желание биваше смятано за излишна сантименталност.
Момичето беше съкрушено, когато Агата безмилостно уволни всички прислужници на Димарайс. Някои от тях бяха работили при семейството повече от тридесет години.
— Да си търсят друго място! На мен не ми трябват, а освен това повечето от тях са вече стари, за какво са ми?! — отхвърли тя грубо молбите на Елизия да ги вземат в Грейстоун.
Елизия се опита да успокои прислужниците, обеща да им търси място, щом това бъде възможно. Но се съмняваше, че най-възрастните от тях биха отишли при нови господари. Повечето бяха останали при семейство Димарайс само от привързаност и лоялност.
В нощта, преди да напуснат Роуз Арбър, Бриджит, старата й бавачка, сама потънала в сълзи, напразно се опита да утеши Елизия. Тя дълго четка косите на момичето, както бе правила това в безкрайните вечери, от времето, когато Елизия бе още дете.
— Гледайте вие да се пазите, мис Елизия! Не си блъскайте главата да мислите за мене! Ако имате нужда, знаете къде да ме намерите. Може къщата на племенницата ми да не е голяма и да е затънтена чак някъде си в Уелс, но вие винаги ще бъдете добре дошла! Само потърпете! Може скоро отново да се съберем, момиченцето ми, както си бяхме преди. Може някой ден да уча вашите дечица да ходят, както съм учила и вас, и мастър Йън, светла му памет!
Елизия се беше опитала да се усмихне и да се съгласи с нея, макар да чувствуваше, че вече нищо няма да бъде така, както е било.
И сега помислеше ли за Ариел, очите й се пълнеха със сълзи. Леля й изпрати жребеца да бъде продаден в Лондон, там щели да дадат по-добра цена, отколкото тук, на Север. Елизия плака и моли да й позволят да го задържи, но Агата се отнесе с презрение към молбите й. „Там, където отиваш сега, няма да имаш много-много време за езда и игрички!“ — бе казала тя кисело.
Единствената утеха за Елизия беше, че и Джентъл Джимс бе тръгнал за Лондон да си търси нова работа и щеше да се грижи лично за Ариел, докато го продадат. Момичето знаеше, че той ще гледа добре коня, който и без това не допускаше до себе си никой, освен нея и Джимс. Това я безпокоеше най-много — жребецът не приемаше чужд човек, и затова никой нямаше да го търпи. Надяваше се само, че онзи, който купи Ариел, ще се отнесе с разбиране към него и ще му остави време да свикне с новия си господар. Но Елизия знаеше също така, че никога няма да престане да се тревожи за Ариел, нито пък някога ще го забрави.
Господарската къща на Грейстоун1 бе мрачна и сива. „Също като името си!“ — помисли си Елизия, докато изкачвате за първи път стъпалата към безличния каменен портал. Оттогава бяха минали цели две години. Ето сега стоеше и гледаше сивата сграда — нищо не се беше променило! С дълбока въздишка Елизия се заизкачва нагоре по хълма, към дъбовете, които устояваха година след година на студове и ветрове, за да се раззеленят всяка пролет още по-силни и мощни. „Само да имах малко от тяхната издържливост!“ — помисли си Елизия, обхваната от униние.