Сър Джейсън си донесе стол и точно искаше да седне, когато се сети за нещо:
— Колко глупаво от моя страна! — възкликна той. — Какво ли ще си помислите за обноските ми! Позволете ми да ви представя джентълмена. — Той посочи мъжа, който беше посрещнал така грубо Елизия и седеше мълчалив през цялото време — Лорд Тревейн, маркиз Сейнт Флауър.
— Аз съм Елизия Димарайс — подаде тя тъничката си ръка на сър Джейсън, а след това и на лорд Тревейн, който се изправи бавно.
— Мис Димарайс! — промърмори той, хвана ръката й и се наведе изискано над нея.
Елизия изтегли бързо ръката си, защото усети, че от докосването на силните му пръсти тръпки плъзват по цялото й тяло. „Тези ръце могат да бъдат жестоки!“ — мина през главата й, докато гледаше като хипнотизирана странния пръстен на малкия му пръст, отразил сякаш златото на очите му — какви особени очи под тежките клепачи! Като че ли четяха и най-скритите й мисли.
— Ето, госпожице! Приготвил съм ви чудесен грог, малко да се постоплите! — прекъсна ги Тибитс и разруши магията, сковала Елизия. Той й подаде димящата чаша и се озърна загрижено: — Нямате ли багаж, госпожице?
— Не, нямам нищо друго, освен тази чанта! — отвърна Елизия. — Пътувам само с лек багаж — добави тя е усмивка, като си помисли, че всичките й съкровища са събрани в тази чанта. Тибитс сви рамене и се запъти към вратата.
— Имате малко багаж и пътувате в такова отвратително време, госпожице Димарайс — подхвана маркизът тихо — не е ли малко странно? Да не сте някоя от онези досадни дами, които са избягали от къщи преследвани от цяла глутница истерични роднини? Потрепервам при мисълта, че могат да ме пипнат тук в хана като ваш съучастник или, не дай си Боже, като бъдещ жених! — маркизът я погледна насмешливо и си взе щипка енфие.
— Това, господине, си е лично моя работа и не ви засяга! — отвърна кратко Елизия. — Но за ваше успокоение ще ви кажа, че не съм избягала от къщи, за да се женя. Не бих искала да нарушавам спокойствието ви, още повече, че едва ли бих могла да си представя по-неподходящ кандидат за съпруг — добави тя сухо. Беше изумена как той почти налучка истината. По страните й избиха червени петна.
Лорд Тревейн я изгледа с присвити подигравателни очи. Елизия отвърна упорито на погледа му. Внезапно на строгото му лице се появи нещо като измъчена усмивка.
— Димарайс? Името ми звучи познато!… — сър Джейсън погледна Елизия, като че търсеше да открие в лицето й нещо, което е пропуснал да види. Внезапно погледът му просветна. — Чарлз Димарайс? Точно така! Баща ви, нали? — провикна се той. — Разбира се, ако се съди по очите, е точно така. Знаете прякора му, нали? Димарайс Котката! Защото очите му са разположени косо, също като на котка. И, Бога ми, вашите са съвсем същите.
Елизия пламна от неудобство, когато двамата мъже се взряха открито в лицето й, а след това долови как маркизът огледа хубавичко и фигурата й. Тя се почувства опърпана и мръсна в сравнение с елегантния му жакет от коприна и кадифе и безупречната му риза. В очите му можа да прочете изненадата какво ли търси тук дъщерята на Димарайс и то в такива дрехи.
— Къде е той сега? — продължи да разпитва сър Джейсън любопитно. — Не съм го срещал в Лондон от години! Съвсем се забравихме вече…
— Баща ми почина преди две години. Майка ми също. Загинаха и двамата при нещастен случай. Каретата им се преобърна… — каза Елизия тихо. Мъката засенчи погледа й, очите й потъмняха при спомена за сполетялата я трагедия.
— О, ужасно съжалявам! — заизвинява се сър Джейсън. — Нямах представа! Моля ви да приемете най-искрените ми съболезнования за ужасната загуба…
— Понякога си мисля, че бе истинска божия милост за тях, че загинаха и двамата заедно. Съмнявам се, че единият би могъл да преживее другия, те толкова се обичаха…
— Невероятно! Такава привързаност между мъж и жена е нещо твърде рядко. Ето например лорд Тревейн не вярва в любовта, особено пък в брака. Не съм ли прав, милорд? — запита сър Джейсън отегчения маркиз.
— Точно така. Любовта съществува само в объркания ум на гладуващи поети, които мътят главите на младежите и на застаряващите дами! — отвърна лорд Тревейн с презрителна усмивка.
— С това вие само показвате своята неосведоменост, милорд! — отвърна Елизия ядосано. — Но не съм и очаквала друго от един лондонски денди!