— Така ли? Значи вие вече сте изпитали това блажено състояние, предизвикващо завистта и на смъртните, и на боговете? — подигра се той.
— Не, не съм, но…
— Следователно не можете да знаете нищо за това, а ако не се заблуждавам, страстта също ви е непозната. Говорите за неща, за които само сте слушали или сте чели. Според мене повечето жени могат да се разделят на две категории: или са романтични и сантиментални и с повод и без повод ронят сълзи, или с предприемчиви авантюристки, които отмъкват всичко, което могат да докопат. — Лорд Тревейн погледна Елизия въпросително: — С вашата външност вие положително няма да имате трудности да подлудите някои клет влюбен глупак.
— Не съм нито от едната, нито от другата категория, милорд — отвърна Елизия студено и погледна право в златните очи на маркиза. — Аз съм реалист! Наясно съм, че мъжете не са хора, а животни, които, гонят само собственото си удоволствие, без дори и да помислят за чувствата на другите. Особено ако имаш нещастието да си омъжена за някое от тези големи деца. — Елизия беше изпълнена с презрение. Тя видимо се разгорещи на тази тема, защото продължи да говори, вирнала предизвикателно малката си закръглена брадичка. — Наистина съчувствам на жена ви, след като имате такова мнение за женския пол. Лондонски джентълмен! Ха! Техните повърхностни възгледи могат да се сравнят само със суетността им. Лично аз мисля, че жените биха живели по-добре и без егоистичното мъжко присъствие.
Елизия млъкна задъхана, изплашена от това избухване срещу изумения маркиз. Той изглеждаше направо объркан и тя неволно си помисли, че такова нещо сигурно му се случва за първи път. Ала не смяташе да се извинява, че се бе защитила срещу оскърбленията му.
— Победа! — възкликна сър Джейсън развеселен. Словесният двубой му бе доставил огромно удоволствие. Заръкопляска възторжено, което накара Елизия да почервенее от срам. — Браво! Добре наредихте маркиза! Обзалагам се, че никой досега не е успял да го направи. Така ли е, милорд? Ще ми простите, госпожице Димарайс, че и аз принадлежа към омразния ви пол и ще ми разрешите да продължа да се радвам на приятната ви компания, нали? — В гласа на сър Джейсън имаше молба, сините му очи й намигнаха. — Познавахте ли родителите на госпожица Димарайс, Тревейн? — сега вече той се обърна към маркиза, за да намали напрежението.
— Имах удоволствието да срещна родителите ви един-два пъти, ако не се лъжа. Мисля, че те рядко идваха в Лондон… — Лорд Тревейн млъкна. — Но чудесно помня майка ви! Цветът на косите ви е същият.
Маркизът я изгледа така, че Елизия се почувствува виновна за това. Тя приглади нежно една от златните си къдрици. Съвсем не я интересуваше дали този противен човек я харесва или не.
С облекчение побърза да се раздели с господата, Когато Тибитс донесе вечерята й и я сервира на голямата маса. Елизия седна и се нахвърли на яденето; суфле от гълъби, парче говеждо месо със зелен грах, истинско угощение след блудкавата храна у леля Агата.
Леля Агата! Какво ли прави сега? Сигурно проклина племенницата си с всяко дихание на сухата си костелива гръд. Елизия дори се усмихна подигравателно. Но веселието й бързо се изпари. Спомни си за силата на тези дълги кокалести пръсти, когато безмилостно се бяха забили в рамото й! Представи си какво я очаква, ако Агата я намери.
Тя се взираше с невиждащи очи в топлото суфле, прехапала замислено долната си устна. Правилно ли беше постъпила? Ще може ли да си намери работа в Лондон?
— Не е ли вкусно? — запита любезен глас. Елизия вдигна глава и видя засмяното лице на сър Джейсън. Този човек явно бе много мил, въпреки своята превзетост и крещящото си облекло… Макар че се отвращаваше от арогантния маркиз, Елизия трябваше да признае, че неговото облекло повече й харесва. Носеше бежова куртка за езда и прилепнали панталони от еленова кожа, които подчертаваха мускулестите му бедра над лъснатите до блясък черпи ботуши. „Никой не би го сметнал за денди!“ — помисли си тя. И облеклото му, и лошото му държане доказваха, че не е.
— Наистина е чудесно! — каза Елизия с въздишка. — Зная, че не е прилично една дама да изяде всичко, но умирах от глад.
Сър Джейсън седеше и я гледаше, като че ей сега ще се появи някакво привидение.
— Положително не сте останали самичка на света, след като родителите ви ги няма? — запита той. — Предполагам, че имате роднини, които са ви прибрали и сега кой знае колко са разтревожени, че сте тръгнала на път в това лошо време?
— Да, имам роднини — каза Елизия спокойно и дояде суфлето, като си мислеше колко по-добре би било сър Джейсън да не е чак толкова любезен и любопитен. Колкото по-малко говореше за леля Агата, толкова по-добре! Изглежда отговорите й задоволиха сър Джейсън. Той стана, извини се и каза тайнствено: