Дали да не избяга? Трябва да избяга от маркиза!… Все още обмисляше и преценяваше различните възможности, когато той влезе със сламената й чанта в ръка и я остави заедно с роклята и наметката й на края на леглото.
— Ще ми трябва моята дреха — каза той и седна до нея. Тя с нежелание свали наметката му от раменете си и придърпа завивката. Гледаше го с боязън. — Каретата е вече тук, така че побързайте! Тръгваме след половин час. И не се опитвайте да се измъкнете през задната врата. Казах ви, че съм решил да се оженя за вас. Ще ви открия, където и да сте! — заплаши я той. — Впрочем конфискувам това опасно оръжие, което намерих в нещата ви… — Той завъртя предпазливо револвера в големите си ръце.
Елизия прехапа устни от яд. Тя съвсем не бе забравила оръжието и разчиташе на него при бягството си.
— Много красива изработка — одобрително каза той, разглеждайки извитата дръжка и дългата, посребрена цев. После вдигна въпросително поглед към Елизия: — Надявам се, нямате намерение да го изпитате по мене?
Елизия сви безразлично рамене, опитвайки се да прикрие страха си зад привидна дързост.
— С удоволствие бих ви надупчила, но куршумът ми ще се отплесне от камъка, който имате вместо сърце.
Той се разсмя. Сърдитият й отговор явно го развесели. Маркизът напусна стаята, без дори да се обърне. Елизия бавно стана от леглото и взе чантата да провери всичко ли е вътре. Намери нощницата си смачкана на топка. Пламна от срам, като си представи как сър Джейсън я е съблякъл и я е пренесъл гола в леглото на маркиза.
Елизия бе напълно облечена и стягаше чантата си, когато една прислужница внесе поднос с горещ шоколад, дебел резен шунка, топли, примамливо ухаещи кифли с масло и купичка мед. Момичето ги остави на малката маса до прозореца и бързо излезе, като не пропусна да хвърли на Елизия заговорнически разбиращ поглед. То затвори вратата, кикотейки се.
„Каква наглост!“ — каза си Елизия, засрамена от онова, което сигурно си мислеше момичето. Но бързо и с апетит захапа топлата кифла, преди медът да потече по ръцете й.
Почти бе приключила със закуската, когато в стаята влезе маркизът, облечен целият в черно, с елегантна жилетка от златист брокат и снежнобяла вратовръзка.
— Бихте могли да проявите вежливост и да почукате, преди да влезете! — укори го Елизия, отново изпаднала в лошо настроение. Чувстваше се твърде жалка в износената си вълнена рокля. — В края на краищата все още не сме женени.
— Не, не сме още — отвърна той хапливо, — но бъдещите невести не спят в стаята на жениха, нито пък се обличат и събличат там. — Алекс Тревейн се разсмя, като видя как тя цялата пламна от яд, задето отново му е дала възможност да й се подиграе. — Елате сега, мила моя, време е да тръгваме! — Маркизът взе чантата й, загърна я нежно с наметката и прошепна насмешливо в ухото й: — Хайде, усмихнете се, вие сте булка, а не вдовица!
Докато слизаха надолу по стълбата, Елизия се оглеждаше страхливо, боеше се да не попаднат отново на сър Джейсън и да трябва да понесе подигравките и неуважението му.
— Не се страхувайте, скъпа! Сър Джейсън отдавна е тръгнал, навярно скоро ще стигне в Лондон — подхвърли тихо лорд Тревейн. — Иначе вече би бил труп, само да бе имал наглостта да остане в обсега на пистолета ми — добави той заканително. — Но това страхливо псе действа през нощта като крадец, а през деня подвива опашка и бяга.
Излязоха на двора, където ги очакваше голяма карета, цялата в черно и златно, запретната с четири черни коня със сребърни юзди. Кочияшът, облечен в ливрея, вече седеше на капрата, хванал юздите в облечените си в ръкавици ръце. До него седеше човек, увит до уши в наметката си. Трети прислужник задържаше неспокойните коне, докато друг пък бързо свали пред тях стъпалото на каретата. Всичките бяха облечени в черно, със златни копчета и златисти чорапи, златни катарами на обувките и палта с червена подплата.
Помогнаха на Елизия да се качи. Тя седна на меките кадифени възглавници. Вратичката с герба на маркиза се затвори. Когато погледна през прозорчето, тя с облекчение видя как лорд Тревейн се метна на един голям черен жребец, явно не възнамеряваше да пътува с каретата. Хвърли поглед към надвисналите облаци, от които всеки миг отново щеше да рукне проливен дъжд. Колко ли време ще може да се радва, че е сама, преди лорд Тревейн да потърси в колата закрила от дъжда.