Тя заобиколи къщата и се запъти към входа за прислугата. Предпазливо отвори тежката дървена врата, за да не я усетят. Изкачи тихичко стълбите към първия етаж, мина през вратичката към второ стълбище голите тесни стъпала водеха към стаите на прислугата. Там живееше тя — на най-горния етаж, точно срещу вратата за тавана. Имаше легло и един стар стол, тапициран с избелял разнищен плат, малка ракла и един стар килим. Толкова малко вещи! Оскъдните й дрехи висяха на една летва в ъгъла, укорявайки я сякаш постоянно за жалкия си вид.
Елизия погледна дрехите си с отвращение. Истински парцали! Кърпени на лактите, с разнищени подгъви и маншети, избелели и изтънели… Сърцето я болеше, като се сетеше за гардероба си в Роуз Арбър, препълнен с рокли от коприна и кадифе, с подходящи пантофки, които се подаваха дискретно изпод разкошните дипли…
Момичето пристъпи и тежките дървени обувки изтракаха по пода — нейните единствени обувки, толкова добри за прогизналите от дъждове ниви и разкаляните пътища. Те пазеха краката й сухи, а пантофките от кожа или коприна с тъничките подметки никога не биха издържали в Грейстоун.
Елизия цяла трепереше в мократа рокля, залепнала по тялото й. Точно започна да разкопчава корсажа си и на вратата се почука. Преди да се обади, видя как някой се опитва да завърти дръжката, но резето, което бе сложила, не позволи на неканения посетител да влезе. Почука се отново, още по-нетърпеливо.
— Обадете се, де! Зная, че сте вътре. Имам съобщение за вас от господарката…
Елизия отвори колебливо вратата, боеше се от разправии с дебелия лакей, застанал пред нея безсрамно ухилен.
— Е, така вече е по-добре — каза той като оглеждаше изпитателно порозовелите й страни и разрошената коса.
— Какво имаш да ми съобщиш? — попита Елизия хладно.
— Нещо май не сте много любезна. А знаете, че мога да ви направя живота по-лек, стига да сте малко по-мила с мене… — Той протегна грубата си подпухнала ръка с изпочупени мръсни нокти, за да пипне едно от копчетата, които в бързината бе пропуснала да закопчае.
Тя го перна през пръстите и го изгледа сърдито:
— Не смей да ме докосваш!
Прислужникът само се засмя, но погледът му остана зловещо студен, като на змия, която следи жертвата си, готова да я нападне.
— Много сме изтънчени, няма що! Мислех си, че вече сте се поотучили, ама не! Прекалено изискана сте за такъв като мене! Ама ще видим, госпожичке! — той й се ухили в лицето. — Ще ви пипна аз, красавице! Можете да питате слугините дали не са доволни как ги оправям! Ама наистина съм добър — той презрително почука с пръст по резето. — И хич не си мислете, че това железце тук може да ме спре.
— Трябва да те нашибат с камшик! И ако продължаваш да се държиш безсрамно, аз ще направя…
— Какво ще направите? — изсъска той заплашително. — Ще изтичате при лелка? Ама, че смехория! Тогава защо сте тук горе и работите повече и от най-последната краварка? Хич недейте ме плаши с господарката! — той се изсмя победоносно, уверен, че Елизия не може нищо да възрази.
— Да, тя сигурно няма да се намеси — съгласи се момичето. — Но аз ще ти разбия черепа, само ако посмееш да ме пипнеш! — очите й се превърнаха в цепнатини, тя дори се поусмихна, когато продължи: — Аз съм отличен стрелец, винаги улучвам, когато се целя във влечуго като тебе!
И това не бяха празни заплахи. Под дюшека си Елизия държеше пистолета на баща си. Искаше да го запази за спомен, но винаги можеше да послужи и за друга цел.
Лакеят спря да се хили и погледна настръхналото момиче с променен поглед.
— И наистина ще го направите. То вие, от голямото добрутро, нямате мярка! И защо ще ме стреляте? Само щото малко се пошегувах… — той отстъпи с хихикане, но погледът му си остана коварен, пресметлив.
— И така, какво иска леля ми? — попита Елизия малко по-уверено.
— Каза да слезете в салона — тросна се той и тръгна намусен надолу по дървените стъпала.
Елизия го последва, чудейки се какво ли ще иска пак леля й — ще натяква, че подовете не са добре изтъркани или че прозорците са за миене… Или леглата не са проветрени? Все се намираше нещо, което Елизия да е забравила да свърши, но критичните очи на леля й не пропускаха да забележат.
Момичето мина през хола — тук винаги бе мрачно, тъмната ламперия поглъщаше и малкото светлина, проникваща през двата високи тесни прозореца. Тя почука, влезе в салона и застана мълчаливо до вратата, изобразявайки уважение и послушание пред сковаващия поглед на леля си.