— Както виждам, пак си излизала… — лелята изгледа Елизия с неодобрение — Забрави за жълъдите, нали? Помолих да ми донесеш малко жълъди. Но ти винаги мислиш преди всичко за собствените си развлечения. Можеше да потърсиш по северните просеки! Ходи ли? — безцветните очи на леля Агата проблеснаха, докато изчакваше отговора.
Елизия прехапа устни. Трябваше да положи усилия, за да потисне гневи и омразата, които се надигаха у нея срещу тази ужасна жена.
— Съжалявам, че забравих жълъдите — промълви най-сетне. Знаеше какво очаква да чуе леля й, но нямаше да й каже нищичко, за да задоволи долното й любопитство.
— Забрави? Виж ти! По вида ти разбирам, че съвсем друго ти е било в главата! — просъска Агата, съзряла калта по полите на Елизия. — Мислиш си, че можеш да се мотаеш из къщата, размъкната като слугиня, която се е въргаляла цяла нощ из сеното! А може би госпожицата и да не е брала през цялото време цветенца — изсмя се Агата подигравателно, като хвърли многозначителен поглед към полските цветя, които се подаваха от джоба на престилката на Елизия. — Може някой и твоето цвете да е откъснал? Или някой ратай да те е мачкал под дърветата? — сега вече Агата не скриваше грубостта си, очите й горяха от злоба.
Елизия цяла се сви от хапливите думи и сведе ниско глава. Беше търпяла унижения и оскърбления, бе измръзнала до мозъка на костите си и вече всичко й бе дошло до гуша до такава степен, че не знаеше колко ли още ще може да изтърпи. Сега леля й я беше повикала само, за да се увери какво зло е могла да й причини, успяла ли е да я унижи.
— Чакай! Искам да говоря с тебе!
— Да, лельо Агата, но исках по-напред да се преоблека и да изпия чашка чай.
— По-късно! — прекъсна я Агата грубо. — Стой си с тия мокри парцали. Не си заслужила нищо по-добро, след като пет пари не даваш за моите желания!
„И като наказание за това, че се върнах неопетнена!“ — помисли си Елизия подигравателно, докато обхождаше с поглед неприветливия салон, сиво-зелените шарки по тапетите, масата и столовете, тапицирани с масленозелена коприна… И килимът беше в същите отвратително кафеникавозелени тонове. Мраморните масички и строгите портрети на прадедите, се отразяваха в огледалото със златна рамка над камината, в която гореше слаб огън. Все пак оттам лъхаше топлинка и Елизия механично се приближи към него.
— Седни там отсреща! — заповяда лелята и посочи един от дървените столове до прозореца.
Елизия приседна бавно, като се опита да се понамести малко по-удобно на твърдия стол. Цяла трепереше, студеният въздух, който проникваше през прозорците, я пронизваше до кости.
Леля Агата се настани удобно на раираните копринени възглавници на кушетката точно пред камината, поглъщайки жадно топлината на трепкащите пламъци. Елизия не бе видяла нито веднъж досега да стърчи и косъмче от стегнатия кок на тила й. Както никога не бе видяла лицето й да е весело или любезно. Винаги изглеждаше толкова мрачна!
През тези две години Агата не й бе казала и едничка мила дума — нито на нея, нито на някой друг. Но враждебността на лелята към Елизия бе по-отровна, отколкото към останалите. Не като племенница я беше взела в дома си, а като момиче за всичко, като безропотна слугиня, на която при това не се плаща нищо!
Елизия бе възпитавана като дама, беше раснала като галено дете на аристократи — заобиколена от грижи, от частни учители. Беше наистина тежък удар да изпадне в положението на слугиня, и то в къщата на собствената си леля. Не беше мързелива, винаги бе готова да помогне, а и беше силна, издръжлива, нещо необичайно за момичетата от такива семейства. Ако родителите й бяха бедни, тя всеотдайно би им помагала във всичко, никога не би го почувствала като унижение или беда. Ала тук, в Грейстоун, Агата не можеше да я третира така! Собствената й леля я бе превърнала в слугиня, по-долна и безправна от всяка друга. Беше я заточила в тази пустош, откъсната от всички и от всичко. Останалите прислужници много добре знаеха, че е от род и че е племенница на господарката, не се сближаваха с нея, и я оставиха на съдбата й. Но знаеха също, че Агата няма да си мръдне и пръста, за да защити Елизия. Затова използваха да я товарят с работа за трима. Елизия нямаше нито миг свободно време за себе си. Непрекъснато я гонеха за нещо — да чисти къщата, да излъсква с пчелен восък старите дървени мебели, да търка подовете до блясък, да кърпи бельото, да тупа дюшеците… Тя вършеше най-тежката работа, до пълно изнемощяване. Агата беше непрекъснато по петите й, следеше я, даваше команди, без сама нищо да похване. Елизия си мислеше понякога, че на леля й липсва само един камшик в ръката, за да я гони с наслада да работи по-бързо.