Спомни си с горчивина колко се бе притеснявала от мисълта, че може да бъде в тежест на леля си. Сега вече знаеше колко смешни са били тези терзания. Леля й водеше крайно скромно домакинство, не си позволяваше и най-малкото разточителство. Оскъдната храна, която Елизия изяждаше, се плащаше многократно с тежката работа, която тя вършеше из къщата. Нито представляваше тежест за домакинството, нито беше задължена с нещо на леля си. И всичко това й се струпваше точно сега, когато повече от всякога се нуждаеше от обич и разбиране! Едно самотно сираче, откъснато насила от всичко познато и любимо. Жадно за приятелска усмивка и някоя добра дума, намиращо утеха само в спомените. Тук отвсякъде я заобикаляха единствено ругатни и омраза.
Елизия постоянно усещаше върху себе си безцветните очи на леля си. Тези очи я дебнеха, предизвикваха я сякаш да пламне от гняв, та да извърши някаква необмислена постъпка, за която леля й да може да я накаже. Елизия знаеше, че Агата търпеливо чака тя да рухне. Е, добре, щеше да почака! Можеше да победи леля си, макар и не като се опълчи открито с думи, а мълчаливо, с разума и със сърцето си. Все още имаше гордостта си, която я крепеше.
Чак в края на деня, когато нападките на лелята ставаха вече непоносими, а цялото й тяло виеше от умора, Елизия се прибираше в таванската си стаичка — студена и гола, под самия покрив. Колко често бе стояла до прозорчето, вперила очи в далечния хоризонт, изпълнена с копнеж за неща, които никога нямаше да станат действителност, и със спомени за онези дни, в които не беше срещнала още нито жестокост и злоба, нито самота и болка.
Единствената й утеха бяха сънищата. Обличаше тънката си нощна риза, вмъкваше се в ледените завивки и се унасяше, заслушана в трополенето на мишките.
Случваше се понякога да излиза — Агата я изпращаше да купи провизии от селото или от някой чифлик наоколо. В такива случаи Елизия внимаваше да не покаже възбудата и радостта си и се преструваше, че това е само още едно омразно задължение. Ако Агата разбереше колко се радва на тези излизания, сигурно щеше да й забрани да пристъпи прага на къщата, толкова стръвно търсеше да я лиши от всяка радост.
Момичето се изплъзваше от потискащите стени на Грейстоун, спускаше се надолу между дърветата към бълбукащия поток с бистра и бърза вода. Лягаше на земята и дълго гледаше през клоните на дърветата небето, по което плуваха бели облаци. Но и през студените зимни дни тя също се радваше на тези глътки свобода, забравяше обстоятелствата, които я бяха оставили на благоволението на леля Агата, и си мислеше за любимите усмихнати лица на своите родители, превръщащи се все повече в неясни сенки.
Всеки път неволно сравняваше глухата и зловеща господарска къща в имението Грейстоун с къщата на родителите си — по-малка, но пълна със смях, веселие и обич. Майка й и баща й бяха толкова сърдечни, толкова любещи! Чарлз Димарайс, висок и строен като двадесетгодишен младеж, със сребърни нишки в някога гарвановочерните си коси… Невероятно зелените му очи бяха още пълни с блясък, въпреки неговите петдесет години. Сладостният спомен за грациозната фигура на майка й с корона от златисточервени коси, по които играеха слънчеви отблясъци, със сияещи сини очи…
„Ех, ако те бяха при мене!…“ — помисли Елизия горчиво. Ала те я бяха напуснали, също както и Йън.
Погледна през прозореца на салона. Изобщо не чуваше какво и говори Агата. Сама се питаше как успя да издържи тези две години — не живот, а безрадостно, безлично съществуване под похлупака на Грейстоун. За нея си оставаше загадка защо Агата бе толкова враждебна. Имаше чувството, че леля й я е мразела още преди да се срещнат. Следователно не беше заради нещо, което самата тя, Елизия, е сторила. Единственото логично обяснение бе, че сигурно много отдавна се е случило нещо, което е настроило Агата против семейството й, нещо, което е станало, още когато нейната майка е живяла в Грейстоун… Нежеланието на майка й да говори за онова време, а и мълчанието на баща й, убеждаваха момичето, че се е случило някакво нещастие, но сигурно никога нямаше да узнае какво…
Мислите на Елизия се върнаха към настоящето — студения салон и острия креслив глас на леля Агата, леден като въздуха нахлуващ през цепките на прозореца.
— … разбира се, не очаквах да срещна днес следобед ескуайър2 Мастърс по пътя за селото — говореше леля й. — Особено като ми каза…