— Страхувам се, че ще се наложи да предадеш на ескуайъра моя отказ. И дума не може да става да се омъжа за него! Ти никога не си ме питала за желанията ми. Та ескуайърът е толкова стар, че може да ми бъде баща. — Елизия впи пронизващ поглед в леля си. — Ти… от самото начало, все търсиш да ме унизиш. Но този път няма да успееш! Както не успя и днес, като ме изпрати нарочно на северните ниви.
Агата стана и се изправи срещу Елизия. Заби костеливите си пръсти в рамото й и я погледна злобно.
— Ти да не си мислиш, че ще оставя такава като тебе да съсипе всичките ми планове? — гласът й скърцаше от омраза. — Най-после ще мога да осъществя най-голямото си желание и не си ти тази, дето ще ме спре! — тя разтърси силно Елизия, докато червените коси на момичето се разпиляха по раменете му.
— Няма да се омъжа за него! Не желая! Аз предпочитам да умра!
Агата отпусна смъртната си хватка, вдигна ръка и я зашлеви по бузата. Елизия отстъпи назад, закри лице с разтрепераните си ръце, сетне погледна леля си с болка и изненада.
— Не, не сега! Още е рано да умираш. Виж, след като се омъжиш за този дебел идиот, може и да поискаш да си мъртва. Но още идната седмица ще станеш негова жена. И без това той е пощурял да те има в леглото си, мила моя! — добави Агата подигравателно.
Тя отново се изсмя — пак този безумен лаещ смях, но сега в него звучеше триумф.
— Ох, сладко, сладко мое отмъщение! Знаех си, че ако чакам достатъчно търпеливо, ще стигна някой ден до тази радост. Красивата ми Елизия! Също като майка си, също като баба си… Не съм ли ти разказвала, че майка ти беше красива? Толкова красива бе и баба ти, моята мащеха. Татко се бе прехласнал по нея, доведе я тук като своя съпруга. Тук я доведе! В моята къща! Пристигна в Грейстоун, като новата господарка. Луд ли беше той да мисли, че някой ще може да заеме моето място? Винаги сме били толкова щастливи двамата, татко и аз, след като мама почина. И тогава се появи тя. Без никакво право. И доведе онази глезла. Още са пред очите ми, тук, в хола.
Агата погледна към хола. Очите й станаха стъклени, обърнати назад, към спомена.
— Целите потънали в кадифе и изящни дантели, на главите с малки шапчици с пера… Слънцето грееше в червените им коси, на мене ми се струваше, че пламтят. А смехът им бе фалшив като сърцата им… Пристигнаха, взеха ми къщата, а баща ми очакваше да сме приятелки. Последвах примера им, преструвах се, и не пропусках случай да покажа на майка ти, скъпата малка Елизабет, къде й е мястото. И когато най-сетне баба ти умря, пак аз поех къщата, както си му беше редът. Като умря тя, татко вече за нищо не ставаше. Тя го съсипа…
Агата млъкна, потънала в спомените си. На челото й се появи дълбока бръчка. Бе стиснала здраво ръце, дишаше на пресекулки, клепачите й трепереха. Над горната й устна избиха капчици пот, тя нервно притискаше слепоочията си, като че болката там беше непоносима.
— Аз бях на деветнадесет или двадесет, а майка ти само на дванадесет години. Но бях достатъчно зряла, за да поема отговорността за управлението на къщата, а и го умеех по-добре от госпожа баба ти. Обясних на майка ти, на скъпата Елизабет, какво трябва да върши. Точно както разясних и на теб задълженията ти. Татко все го нямаше, а и дори да беше у дома, напиваше се толкова много, че не забелязваше нищо и никого. И Елизабет скоро си намери мястото. Това малко нищожество, дето се опитваше да се намести в Грейстоун със своята фалшива сладка усмивчица! Получи си заслуженото!
Гримаса на удовлетворение пробягна по лицето на Агата, очите й светнаха злокобно.
— Татко умря скоро след това. Всъщност, беше истинско чудо, че издържа толкова дълго. Не почувствах липсата му. Само ми се пречкаше и прахосваше пари за уиски… А знаеш ли как умря? Страшно интересно беше… — Агата погледна Елизия, като че я виждаше за първи път. — Решил, че вижда баба ти долу на стълбището. Подхлъзна се, заплете се в колана на халата си. Сгромоляса се в самите ми крака и си счупи врата. Не вярвам да ме е сбъркал с нея. Само бях облякла нейния пеньоар да бърша прах, да не си цапам моите дрехи. Ама татко си беше един разпасан пиян глупак! Беше си загубил ума не само по нея, но и по уискито. След смъртта му къщата стана само моя. Най-сетне бях законната господарка на Грейстоун. Съдът ме определи за настойница на майка ти, страшно й беше неприятно, сигурна съм. Никога не се показа благодарна, че й осигурих покрив над главата, макар че можех да я изхвърля. Проклет да е денят, в който приех в дома си тая долна лицемерна уличница!…
— Лъжеш! Тя не е била… — пресече я Елизия.
Гневът развърза езика й, който се бе сковал от яростния изблик на Агата.