Йън изруга и реши да се прибира, когато забеляза някакво раздвижване край скалата.
— След мен! — изрева той на група тежковъоръжени мъже, които бездействаха след приключилото сражение. Прескачайки ниските храсти, Йън се втурна към скалите, вперил поглед във фигурата, която се стопи в мъглата.
— Търсете скрита пътека! Има друг път!
Войниците се хвърлиха между скалите и храсталака да търсят пътеката, по която човекът избяга под прикритието на мъглата.
„Няма да оставя този негодник да ми се изплъзне! — помисли си гневно Йън. — В ръцете ми беше!…“
— Насам! Намерих! Насам, сър! — разнесе се ликуващ глас в мъглата.
Пътеката минаваше зад два скални блока под страховити надвиснали канари, провираше се през тясна цепнатина и преваляше от другата страна на скалата.
Йън и войниците му напредваха бавно. Мъглата скриваше от погледа им както огромната бездна, която зееше под краката им, така и неравностите по пътя.
Това правеше стъпките им твърде несигурни, но навярно пречеше и на хората, които бягаха пред тях в мрака. Само от време на време можеха да зърнат някакъв силует далеч между скалите. Йън стреля предупредително във въздуха. Един от бегълците поспря за миг нерешително, но след това отново се втурна да се катери нагоре.
— Следващият път стреляме на месо! — обяви Йън на хората си, извадили вече пистолетите си.
Мъглата се носеше на тежки валма и не им позволяваше да се ориентират.
— Стой или ще стрелям! — изрева прегракнало Йън, когато пред тях отново се мярнаха бягащите фигури. Никой не обърна внимание на това предупреждение. — Огън! — изкомандва Йън. Изстрелите заглъхнаха в белия памук на мъглата. — По дяволите! — изруга Йън и отново се втурна в преследване. Не успяваха да скъсят разстоянието до бегълците.
Внезапно пред краката им, на самата пътека се изпречи нещо тъмно. Йън се наведе и отскочи ужасен — беше Блекмор. Йън внимателно го обърна по гръб, ескуайърът бе мъртъв. Изстрелът го беше улучил в главата.
— Напред! Бързо! Чака ни още много работа! — извика Йън и прескочи трупа. Безжизнените очи на ескуайъра останаха вперени в небето.
Петнадесета глава
Чуковете на болката блъскаха в главата на Елизия и не й позволяваха да задържи проблясъците на съзнание, които отново и отново се губеха в бесен световъртеж. Почти копнееше да се отпусне обратно в черния покой на безсъзнанието. Тя простена тихичко и се опита да седне, но болката се заби като кинжал в мозъка й и тя отново рухна на пода на пещерата.
Отвори бавно очи и се огледа. Стените се завъртяха пред очите й. Светлината на факлите, закрепени в процепите на стените, трепкаше като измамен самодивски огън. В далечината се долавяше грохотът на морето, вълните се разбиваха край отвора на пещерата.
Елизия се размърда с огромно усилие, седна и облегна гръб на някакво буре. Постепенно погледът й се избистри и светът около нея престана да се върти, подът застана на мястото си. С трепереща ръка тя опипа болезнената подутина на тила си — косата й бе сплъстена от кръв. Болката отново я връхлетя. Елизия затвори очи и се опита да диша дълбоко, но от това пак й прилоша. Цялото тяло я болеше. Погледна костюма си за езда — той беше разкъсан, кален и окървавен. Стана й смешно, като си спомни колко грижливо го бе четкала и кърпила, след като я раниха. Този път нямаше да може да го поправи.
Елизия потръпна от ужас при вида на тясната стръмна стълба, която се виеше нагоре и изчезваше в мрака към желязната врата. По тези стъпала се бе изтърколила значи… И все още дишаше. Спомни си жестокия удар по главата и зейналата дупка, в която политна. Но мракът милостиво я бе обгърнал, преди да усети страшната болка от падането на каменния под.
Какво бе станало с мисис Блекмор? Жената на ескуайъра стоеше до нея… Елизия се озърна. Мисис Блекмор не беше тук. Дано само не са я убили! Не, ескуайърът надали би заповядал да убият собствената му жена.
Кой я удари? Защо я примамиха в тази пещера, пълна с контрабанден товар? Знае ли Йън за тези хора? И какво ли искаха от нея?!
Елизия се изправи, като се подпираше на стената. Отново й се зави свят. Трябва някак да се измъкне! Те сигурно смятат, че ще умре тук от раните си и ще дойдат само за да изнесат трупа…
Нямаше представа колко време е била в безсъзнание. Тялото й бе вкочанено от ледения каменен под. Тя се приближи с мъчителни усилия до основата на стълбата и изведнъж замря: вратата горе се отвори и някой заслиза по стъпалата с горяща факла в ръка.
— О, значи още сте жива? — запита груб женски глас. — Изненадвате ме! Наистина трудно било да ви премахне човек! Имате седем живота като котките.