— Хайде, хайде — каза девойката, като го взе на ръце, — сега ще успокоим горкото сърчице, което пърха като птиче! Ако ти стане, студено, като се мръкне, кажи ми, мъничък Пиер, ще те скрия под наметката си. Цункай сега татенцето и му поискай прошка, задето беше толкова лош. Кажи, че никога вече няма да правиш така! Никога, никога! Разбра ли?
— Да, да! При условие че аз правя каквото той иска, нали? — възрази Жермен, като изтри сълзите на малкия с кърпичката си. — Ах, Мари, много ми глезите момченцето!… Ти наистина си много добро момиче, малка Мари. Не знам защо не дойде при нас овчарка на последния Ивановден. Щеше да се грижиш за децата ми и по-приятно щеше да ми бъде да ти плащам хубави пари, за да ги гледаш, отколкото да вървя да търся не знам каква си жена, която сигурно ще си въобрази, че ми оказва кой знае каква милост, а може и да ги намрази.
— Не бива да гледаме нещата от лошата страна — отговори малката Мари, държейки коня за юздите, докато Жермен настаняваше сина си отпред на широкото седло, обшито с козя кожа. — Ако жена ви не обича децата, ще ме вземете при вас на работа другата година и бъдете спокоен, аз така ще ги забавлявам, че те нищо няма да забележат.
VII. В пустите поля
— Ами — каза Жермен, след като бяха изминали няколко крачки — какво ще си помислят в къщи, като видят, че това хлапе не се връща? Домашните ще се безпокоят и ще го търсят навсякъде.
— Ще кажете на работника горе по шосето, че сте го взели с вас, та да предупреди вашите.
— Вярно, Мари, ти за всичко се сещаш. На мен и през ум не би ми минало, че Жани е там.
— Освен това той живее близо до чифлика, тъй че сигурно ще изпълни заръката ви.
Успокоиха се, Жермен подкара кобилата в тръс; малкият Пиер ликуваше и не се сещаше, че не е обядвал. Но от тръскането червата му започнаха да куркат и след като изминаха една левга, той започна да се прозява, пребледня и най-сетне си призна, че умира от глад.
— Ето че започва — каза Жермен. — Знаех си аз, че няма да изминем много път и този господинчо ще зареве от глад и от жажда.
— Да, жаден съм! — извика малкият Пиер.
— Е, няма как, ще трябва да идем в кръчмата на стрина Рьобек, в Корле. Казва се „Призори“, хубава фирма, бедна кухня. Да вървим, Мари, и ти ще пийнеш малко винце.
— Не, не, яз нямам нужда от нищо — каза тя. — Ще държа кобилата, докато вие заведете малкия.
— Доколкото разбрах, доброто ми момиченце, ти си дала тази сутрин хляба си на моя Пиер, а сама си останала гладна. Не пожела да обядваш и в къщи, нали все плачеше.
— О, не бях гладна, много ми беше мъчно! И кълна ви се, и сега не ми се яде.
— Ще се насилиш, моето момиче, иначе ще се разболееш! Имаме много път и не бива, щом стигнем, като гладници първо да искаме хляб, а после да кажем добър ден. Аз ще ти дам пример, макар че и на мен много не ми се яде. Апетитът идва с яденето, още повече че и аз не обядвах. Като ви гледах как плачете ти и майка ти, сърцето ми се късаше. Хайде да вървим, ще завържа Сивушка за вратата. Слизай, аз искам така!
Тримата влязоха у стрина Рьобек и след четвърт час суетене куцата дебелана им поднесе горе-долу сносен на вид омлет, черен хляб и светло червено вино.
Селяните ядат бавно, а малкият Пиер беше толкова гладен, че мина почти час, докато тръгнат. Малката Мари хапна отначало няколко залъка от учтивост, но после малко по малко й се прияде, защото на шестнадесет години човек не може дълго да се въздържа, пък и полският въздух отваря апетита. Добрите думи, с които Жермен я успокои и я ободри, също оказаха своето въздействие. Тя се помъчи да се убеди, че седем месеца ще изминат бързо и всичко е наред, защото като се върне у дома си, татко Морис и Жермен ще я вземат на работа. И понеже се развесели и започна да се закача с малкия Пиер, на Жермен му хрумна злополучната мисъл да й покаже през прозореца на кръчмата колко хубав изглед се открива към долината, ширнала се цяла пред тях от тази височина, колко е весела, зелена и плодородна. Мари погледна и запита дали оттук се виждат къщите на Белер.
— Разбира се — каза Жермен, — и нашият чифлик, и твоята къща дори. Погледни, малката сива точка недалеч от голямата топола на Годар, по-ниска от камбанарията.
— Ах, виждам я! — възкликна малката и пак се разплака.
— Не биваше да ти напомням за това! — укори се Жермен. — Днес правя само глупости. Хайде, Мари, да вървим, моето момиче, дните са кратки и след един час, щом се покаже луната, ще застудее.
Те пак тръгнаха на път, прекосиха голямата безплодна равнина и за да не уморява девойката и детето, Жермен яздеше бавно; когато свърнаха от пътя, за да влязат в гората, слънцето беше залязло.