— Прави боже, тъй си е! — възкликна Жермен. — Ако намерим опипом сухи съчки, можем да се изсушим и ще се посгреем.
— Това не е трудно — каза малката Мари, — пълно е със съчки, усещам ги под краката си. Дай ми първо седлото.
— Какво ще правиш с него?
— Постеля за детето. Не, не тъй, да го обърнем наопаки, тогава Пиер няма да пада в ямата. Пък е и още топло от гърба на коня. Подпрете го от всички страни с камъните, дето са пред вас.
— Аз не виждам никакви камъни! Ти имаш истински котешки очи.
— Готово, Жермен, погледнете! Дайте ми палтото си да го метна върху крачетата му, ще го завия с моята наметка. Ето, също като че ли спинка в леглото си. Пипнете го колко е топличък!
— Така е! Умееш да гледаш деца, Мари.
— Да. Не е кой знае какво. А сега намерете огнивото, докато аз посъбера съчки.
— Влажни са, няма да се запалят.
— Вие във всичко се съмнявате, Жермен! Не си ли спомняте, като сте били овчар, как сте палили огньове посред полето под дъжда!
— Да, децата, които пазят добитъка, умеят да палят огньове. Аз станах воловар, щом проходих.
— Затова сте силен в ръцете, ама не сте ловък. Ей го, огънят е готов, ще видите няма ли да го наклада! Дайте ми огнивото и малко суха папрат. Тъй, а сега духнете, да не ви са слаби гърдите?
— Доколкото зная, не са — отговори Жермен и духна като ковашки мях.
Само след миг огънят лумна, първо разля червена светлина, а после синкави езици се извисиха към листака, като се бореха с мъглата и изсушаваха въздуха на десетина крачки наоколо.
— Сега ще седна до детето, да не падне някоя искра върху него. А вие, Жермен, дайте дърва и поддържайте огъня. Няма да хванем нито треска, нито хрема, давам ви дума.
— Боже мили, ти си голяма умница — каза Жермен — и умееш да палиш огън като малка нощна магьосница. Съживих се и ми олекна. Като си мислех, че ще седя тук до разсъмване с крака, мокри до колене, никак не ми беше весело.
— А когато на човек не му е весело, не се сеща за нищо — добави малката Мари.
— Ти никога ли не си в лошо настроение?
— Не, разбира се. Защо да съм в лошо настроение?
— Е, тъй е, то на нищо не помага, ама можеш ли да го спреш, като имаш грижи. Бог знае, че и теб не са те отминали, клетичката, не си била все щастлива!
— Тъй е, много сме страдали горката ми майка и аз. Мъчно ни е било, но не сме губили смелост.
— И аз не губя смелост, каквото и да работя, но беднотията би ми тежала, защото никога нищо не ми е липсвало. Жена ми ме направи имотен и още съм имотен. Дака ще бъде, докато работя на чифлика. И тъй ще е вечно, вярвам. Но всеки с мъката си. На мен пък от друго ми е тежко.
— Да, нали загубихте жена си. Много жалко!
— Нали?
— О, аз я оплаках, Жермен, тя беше толкова добра! Но да не говорим повече, че пак ще заплача за нея; днес като че ли ми се насъбраха всички мъки.
— Така е, тя много те обичаше, Мари! Тачеше и теб, и майка ти. Какво, плачеш ли? Хайде, недей, моето момиче! Аз не исках да те разплаквам…
— И вие плачете, Жермен! Вие също се разплакахте. Нима е срамно мъжът да оплаква жена си? Не се стеснявайте, поплачете си, аз споделям мъката ви!
— Ти имаш добро сърце, Мари, поолеква ми, като плача с тебе. Защо не си стоплиш краката на огъня, дрехите ти са вир вода, горкото момиче! Чакай аз да седна до детето, а ти се посгрей!
— На мене ми е топло. Ако искате да седнете, дръпнете единия край на палтото. На мен ми е добре така.
— Тук всъщност не е лошо — каза Жермен, като седна близо до нея. — Само дето съм гладен. Сигурно е девет часът. Така се изтрепах по тези лоши пътища, че съвсем отмалях. А ти гладна ли си, Мари?
— Аз ли? Никак. Не съм свикнала като вас да ям по четири пъти на ден и неведнъж съм си лягала без вечеря, тъй че все ми е едно.
— Удобна жена си ти — засмя се Жермен. — Няма да има разходи по тебе.
— Аз не съм жена — възрази наивно Мари, без да забележи промяната в мислите на селянина. — Да не сънувате?
— Да, като че ли сънувам. Сигурно бълнувам от глад.
— Ей, че сте лаком! — развесели се и тя. — Щом не можете да изкарате пет-шест часа без ядене, нали имате дивеч в дисагите и огън да го опечете?
— Дявол да го вземе! Как се сети! Ами подаръка за бъдещия ми тъст?
— Нали носите шест яребици и един заек. Мисля, че няма да можете да изядете всичко.
— А как ще го опека без шиш и пиростия, ще стане на въглен.
— Няма — възрази малката Мари. — Аз ще ви го опека в пепелта, без да мирише на дим. Не сте ли ловили чучулиги по полето и не сте ли ги пекли между два камъка? Уф, вярно! Забравих, че не сте били пастир. Хайде, оскубете тази яребица! Не толкова силно, ще й смъкнете кожата!