— Да, кажи ми, Мари, щом се сещаш. Кажи ми го ти самата, ще ми бъде много приятно.
— Преди един час — каза тя — мислехте за ядене, сега мислите за спане.
— Мари, вярно, че съм воловар, но ти като че ли ме вземаш за вол. Лошо момиче, виждам, че не искаш да говориш с мен. Хайде сега спи, така ще е по-добре, отколкото да одумваш човек, комуто и без това не е весело.
— Ако искате да приказваме, да приказваме — предложи девойката, като се полуизлегна до детето и опря глава на седлото. — Вие се тревожите, Жермен, а не прилича на мъж да проявява толкова малко мъжество. Какво да кажа аз, ако не можех да се боря с всички сили срещу собствените си грижи.
— Да, истина е, и това най-вече ме тревожи, клето дете! Ти отиваш да живееш далеч от близките си, в тоя отвратителен край, пуст и блатист, където можеш да хванеш есенна треска и овцете нищо не струват, а това не може да зарадва една добросъвестна овчарка. И най-сетне ще живееш сред чужди хора, кой ги знае как ще се отнасят с теб и ще разберат ли колко струваш. Ей това ме тревожи, не мога даже да ти обясня колко много. И ми иде да те върна на майка ти, вместо да отида във Фурш.
— Вие ми казвате много добри, но неразумни думи, клети Жермен. Човек не бива да се страхува за приятелите си и вместо да ми показвате лошата страна на моята участ, по-добре да ми покажете добрите страни, както постъпихте, докато обядвахме у стрина Рьобек.
— Там е работата, че тогава така ми се струваше, но сега мисля иначе. По-добре да си намериш мъж.
— Това няма да стане, Жермен, нали ви казах. И понеже няма да стане, защо да си го мисля.
— Добре де, ами ако се намери мъж? Кажи ми какъв искаш да бъде и аз може да ти измисля някой.
— Да измислиш, не значи още, че си го намерил. Аз изобщо не си представям никого, защото е безполезно.
— Не си ли мислила да си намериш някой богат?
— Не, разбира се, нали аз съм бедна като Йов.
— Да, но ако си намериш имотен, няма ли да ти е добре да се настаниш, както си е редно, да си нахранена, добре облечена, да влезеш в семейството на добри хора, които ще ти позволят да помагаш на майка си.
— О, за това, да, да помагам на майка си, е най-голямото ми желание!
— Ами ако се срещне такъв човек, дори да не е в първа младост, ще се разбереш ли с него?
— А, прощавайте, Жермен, точно на това най-много държа. Никога няма да обикна старец.
— Е, разбира се, старец не, но например човек на моята възраст.
— Вие сте стар за мене, Жермен. Предпочитам възрастта на Бастиен, макар че Бастиен не е тъй красив като вас.
— Предпочиташ Бастиен свинаря! — каза Жермен мрачно. — Младеж, чиито очички са като свинските!
— Няма да погледна очите му, защото е осемнадесетгодишен.
Жермен почувствува ужасна ревност.
— Хайде — каза той, — виждам, че държиш на Бастиен. Смешна работа.
— Да, смешно е — разсмя се Мари — и той ще бъде смешен мъж! Него можеш да го накараш да повярва всичко, което ти се иска. Миналия ден например бях откъснала един домат от градината на господин свещеника; казах му, че е хубава червена ябълка и той я заръфа като лакомия. Да видите само каква физиономия направи! Боже, колко беше грозен!
— Щом му се подиграваш, значи, не го обичаш.
— Това не е причина. Но аз наистина не го обичам. Той се държи грубо със сестричката си и е мръсен.
— Добре де, някой друг не ти ли харесва.
— Какво ви засяга това, Жермен?
— Нищо не ме засяга, ами така просто питам. Виждам, моето момиче, че си имаш някого на ум.
— Не, Жермен, лъжете се, още си нямам. Ще стане по-късно. Но понеже ще се оженя, когато посъбера пари, съдено ще ми е да се оженя късно, и то за някой стар.
— Добре де, защо не си вземеш още сега някой стар!
— Не, когато няма да съм вече млада, ще ми бъде безразлично, сега обаче не е така.
— Виждам, Мари, че не ти се нравя. Съвсем ясно е — каза Жермен огорчено, без да претегля думите си.
Малката Мари не отговори. Жермен се наведе над нея. Тя спеше. Сънят я беше победил, както грабва внезапно децата, докато те още бъбрят в просъница.
Жермен се зарадва, че тя не е чула последните му думи. Осъзна, че не бяха разумни, затова й обърна гръб да се разсее, да не мисли.
Но колкото и да се мъчеше, не можа нито да заспи, нито да забрави последните си думи. Обиколи двадесет пъти огъня, отдалечи се, върна се и най-сетне, усещайки се тъй възбуден, че му идеше да хвръкне във въздуха, той се облегна на дървото, под което спяха двете деца и ги загледа.
„Не знам как досега не съм забелязал — мислеше си той, — че малката Мари е най-хубавата девойка в цялото село!… Не е румена, но има такова свежо личице, също като дива роза. И каква сладка уста, какво носле!… Не е висока за възрастта си, ама е пухкава като яребичка и е лека като сипка!… Не знам защо у нас все харесват едри и дебели жени, с червени бузи… Моята беше по-скоро тънка и бледа и въпреки това много ми се харесваше… Тази е нежна, но не е болнава и ти е приятно да я гледаш, като че ли е бяла козичка!… И каква е кротка и честна! Можеш да прочетеш доброто й сърце в очите, дори когато са затворени, като спи!… А пък за ум, по-умна е от милата ми Катрин, трябва да си го призная, и с нея никога не може да ти стане скучно… Весела е, разумна е, трудолюбива е, обичлива е и е забавна. Не мога да си представя какво повече може да иска човек… Но какво съм седнал да се занимавам с това — възразяваше си сам Жермен, като се опитваше да гледа на другата страна. — Тъстът ми няма да поиска и да чуе за подобна женитба и всички домашни ще ме помислят за луд!… Пък и тя самата не ме иска, горкото дете!… Виждам й се много стар, нали ми го каза… Тя не е алчна, пет пари не дава за оскъдицата и мъката, че носи бедни дрехи, че два-три месеца в годината гладува, щом се надява, че един ден ще задоволи сърцето си и ще си намери мъж, който й харесва… Права е и аз бих направил като нея, ако бях на нейно място. И сега да можех да решавам сам, вместо да се женя за жена, която не ми харесва, щях да си избера девойка по сърце…“