— Хайде, хайде, да не се ядосваме — каза Мари — и да мислим какво да направим. Ще запалим по-голям огън. Детето е така завито, че няма никаква опасност за него, няма да умрем, ако прекараме една нощ на открито. Къде скрихте седлото, Жермен? В дивия чимшир ли, заплес такъв! Много удобно наистина да го изваждаме оттам.
— Дръж, вземи детето, пък аз ще извадя леглото му от храсталака. Не искам да си изподраскаш ръцете.
— Аз вече го извадих. Ето го, а две-три драскотини не е като да си се порязал с нож! — отговори смелата девойка.
Тя отново натъкми малкия Пиер, който този път беше заспал тъй дълбоко, че не забеляза нищо от новото пътешествие. Жермен хвърли толкова дърва в огъня, че цялата гора наоколо се освети; малката Мари едва издържаше вече и макар да не се оплакваше, не можеше да стои на краката си. Тя беше пребледняла и зъбите й тракаха от студ и слабост. Жермен я прегърна, за да я стопли, и безпокойството, състраданието, поривите на непреодолима нежност, които завладяха сърцето му, приспаха чувствеността му. Езикът му се развърза като по чудо и без да се смущава, той заговори:
— Мари, харесвам те и много ми е мъчно, че ти не ме харесваш. Ако искаше да ме вземеш за мъж, нито тъстът, нито роднините, нито съседите, нито съветите на всички можеха да ме спрат да стана твой. Знам, че ще гледаш хубаво децата ми, че ще ги научиш да тачат спомена за майка си и когато съвестта ми е спокойна, ще е доволно и сърцето ми. Винаги съм изпитвал приятелско чувство към тебе, а сега съм тъй влюбен, че каквото и да ми поискаш, готов съм да го изпълня, кълна ти се! Разбери, моля ти се, колко те обичам и опитай се да забравиш възрастта ми! Съгласи се, че това е глупава измислица — тридесетгодишен мъж да се смята за стар. Пък аз съм на двадесет и осем години! Девойката се страхува, че ще я одумват, като вземе мъж с десет-дванадесет години по-стар от нея, защото такъв е обичаят в нашия край, но чувал съм да се говори, че другаде не държат на това. Напротив, дори предпочитат да дадат за закрила на младостта по-разумен мъж, опитен, отколкото някой младеж, дето може да се промени, и от порядъчен, за какъвто са го смятали, стане голям нехранимайко. При това не годините правят възрастта. То зависи от силата и здравето. Когато човек е изтощен от работа, от оскъдица или от лошо поведение, той е старец и на двадесет и пет години, докато аз… Но ти не ме слушаш, Мари.
— Не, Жермен, слушам ви, много внимателно дори — отговори малката Мари, — но си мисля какво ми е казвала винаги майка ми: че шестдесетгодишна жена е за оплакване, когато мъжът й е седемдесет или осемдесет и пет годишен и не може вече да я храни. Той става безсилен и тя трябва да се грижи за него точно във възрастта, когато сама почва да чувствува голяма нужда от грижи и почивка. Ей тъй завършват хората на сламена постеля.
— Родителите имат право да говорят така, съгласен съм, Мари, но защо хората да жертвуват цялата си младост, която е най-хубавото време в живота, за да предвиждат какво ще стане във възрастта, когато вече за нищо не ги бива и им е безразлично дали ще завършат тъй или иначе. За мен няма опасност да умра от глад на старини. Мога да събера нещичко, защото като живея с родителите на покойната си жена, работя много и не харча нищо. Освен това аз тъй ще те обичам, че няма да остарея. Когато човек е щастлив, той се запазва и аз чувствувам, че съм по-млад от Бастиен и по мога да те обичам. Защото той не те обича, много е глупав и е дете, как ще разбере колко хубава си ти, колко си добра и си създадена за любов! Хайде, Мари, не ме презирай, аз не съм лош човек; направих Катрин щастлива, на смъртния одър тя каза, че винаги е била доволна от мен и ми поръча да се задомя пак. Като че ли нейният дух заговори през устата на детето, когато то заспиваше. Не го ли чу какво каза? И как устицата му трепереше, докато гледаше във въздуха нещо, което ние не можехме да видим. То виждаше майка си, бъди сигурна в това, и тя му подсказваше да изрече, че иска ти да я заместиш.
— Жермен — отговори Мари, изненадана и замислена, — вие говорите честно и всичко, което казвате, е вярно. Сигурна съм, че няма да е грях да ви обичам, ако това не разсърди много домашните ви. Но кажете, какво да направя? Не сте ми по сърце. Обичам ви много и макар че възрастта ви сигурно не е лоша, тя ме плаши. За мен сте нещо друго, нещо като чичо или като кръстник, струва ми се, че ви дължа уважение, а и вие ще се държите с мене като с малко момиче, а не като с ваша жена, равна вам. Освен това приятелките ми сигурно ще ми се подиграват и макар да е глупаво да обръщаме внимание на одумките, мисля си, че ще се срамувам и ще ми бъде малко тъжно в деня на сватбата.