— Това са детинщини. Говориш като дете, Мари.
— Е, да, така е, аз съм дете и заради това се страхувам от човек, който е много по-разсъдлив. Ето че съм много млада за вас, щом вече ме укорявате, че говоря безразсъдно! Не мога да имам повече разум, отколкото ми позволява възрастта.
— Боже, боже, аз съм за ожалване, че не мога да кажа както трябва какво мисля! — извика Жермен. — Мари, вие не ме обичате, там е работата. Виждам ви се много прост и груб. Ако поне малко ме обичахте, нямаше да забелязвате така ясно недостатъците ми. Но вие не ме обичате, това е.
— Е, добре, това не е по моя вина — отговори тя, малко огорчена, че той не й говори вече на „ти“. — Направих всичко възможно, докато ви слушах, но колкото повече се мъча, толкова по-малко мога да си представя, че е възможно да бъдем мъж и жена.
Жермен не отговори. Той притисна главата си с ръце и малката Мари не можеше да разбере дали плаче, дали се сърди или е заспал. Тя се поразтревожи, като видя колко е мрачен, и се чудеше какво да мисли. Но не посмя да му говори повече и понеже беше се смутила от думите му, не й се спеше; зачака нетърпеливо да се зазори, като непрекъснато стъкваше огъня и бдеше над детето, за което Жермен като че ли изобщо не се сещаше. А той не спеше; не мислеше за съдбата си, не правеше смели проекти, нито планове за съблазняване. Чисто и просто страдаше, сърцето му тежеше като камък. Искаше му се да е умрял. Струваше му се, че работите му вървят от зле към по-зле и ако можеше да заплаче, щеше да плаче безспир. Към мъката му се примесваше и яд към самия него и той се задъхваше, без да може и без да иска да се съжалява.
Когато се зазори и от полето долетяха шумове, Жермен откри лицето си и стана. Той видя, че малката Мари също не е спала, но не намери думи да изкаже загрижеността си. Беше съвсем обезсърчен. Скри отново седлото на Сивушка в храстите, преметна дисагите през рамо, улови сина си за ръка и каза:
— А сега, Мари, вече трябва да свършим нашето пътешествие. Искаш ли да те заведа до Ормо?
— Ще излезем заедно от гората — отговори тя — и когато разберем къде се намираме, всеки ще си върви по пътя.
Жермен не отговори. Той беше оскърбен, че девойката не желаеше да я заведе в Ормо, но не забеляза, че й е предложил това с тон, който предполагаше отказ.
След като изминаха сто крачки, срещнаха, един дървар, който им показа пътя и им обясни, че щом минат голямата ливада, единият трябва да свърне вдясно, другият вляво, за да стигнат; Ормо и Фурш били толкова близо, че къщите на Фурш се виждали съвсем ясно от чифлика в Ормо и обратното.
После, когато те му благодариха и го подминаха, дърварят ги извика, за да ги попита не са ли изгубили един кон.
— Намерих — каза той — една хубава сива кобила в двора си, сигурно вълкът я е принудил да търси убежище. Кучетата ми джафкаха по нея цяла нощ и щом се развидели, видях коня в обора. Там е още. Ако си я познаете, вземете си я.
Жермен предварително беше описал Сивушка и като разбра, че дърварят му говори за нея, отиде да си вземе седлото. Малката Мари му предложи тогава да отведе детето в Ормо, а той да отиде да го вземе, след като мине през Фурш.
— Той е толкова мръсен след нощта на открито, ще му изпера дрехите, ще му измия муцунката, ще го среша и когато пак стане хубав и приличен, можете да го представите на бъдещото си семейство.
— А кой ти каза, че искам да вървя във Фурш? — отговори Жермен ядосано. — Може би няма да отида.
— Напротив, Жермен, трябва да отидете и ще отидете — каза девойката.
— Много бързаш да ме ожениш за друга, за да се подсигуриш, че няма да ти досаждам.
— Хайде, Жермен, не мислете вече за това. Тази мисъл ви хрумна през нощта, понеже нашето ужасно приключение малко ви поразстрои. Но сега вече бъдете разумен. Обещавам ви да забравя какво сте ми казали и да не говоря никога за това на никого.
— Ех, говори, ако искаш, нямам навик да се отричам от думите си. Това, което ти казах, беше вярно, честно и няма да се червя от думите си пред никого!
— Да, но ако жена ви узнае, че точно когато сте отивали да я искате, сте мислили за друга, едва ли ще й бъде приятно. Затова внимавайте какво говорите. Не ме гледайте тъй особено пред хората! Мислете за татко Морис, който разчита на вашето послушание и който много ще ми се ядоса, ако не изпълните желанието му заради мене. Довиждане, Жермен, ще отведа малкия Пиер, за да ви принудя да отидете във Фурш. Той е залог, който вземам от вас.
— Искаш ли да отидеш с нея? — запита Жермен сина си, като видя, че той се държи за малката Мари и е готов да върви с нея.
— Да, татко — отговори детето, което беше слушало и разбрало по свой начин това, което те бяха приказвали пред него без стеснение. — Отивам с миличката Мари. Ще дойдеш да ме вземеш, когато свършиш с женитбите. Но аз искам Мари да стане моя майчица!