— А защо не сте ги приели? — запита мрачно Жермен. — В този край, изглежда, сте много недоверчиви, щом не отваряте вратата си на ближния.
— Ах, боже мили — отговори прислужницата. — В такава богатска къща трябва да се внимава. Аз отговарям за всичко, когато ги няма господарите, и не мога да приемам първите срещнати.
— Отвратителен обичай — каза Жермен, — предпочитам да бъда беден, отколкото да живея в такъв страх. Сбогом, девойко, сбогом негостоприемен край!
Той разпита в околните къщи, казаха му, че са видели овчарката и детето. Тъй като малкият беше тръгнал от Белер непредвидено, необлечен, със скъсана блузка, наметнат с агнешка кожа, а малката Мари, разбира се, както винаги беше бедно облечена, всички ги помислили за просяци, предложили им хляб, девойката приела парче хляб за детето, което било гладно, после бързо се отдалечили и влезли в гората.
Жермен размисли за миг и после запита дали чифликчията от Ормо е идвал във Фурш.
— Да — отговориха му, — мина на кон малко след девойката.
— Нея ли гонеше?
— А, значи, го познавате — разсмя се кръчмарят, когото той беше запитал. — Да, той е веселяк и дяволски обича да тича подир момичетата. Но мисля, че не е уловил тази, макар че ако я види…
— Достатъчно, благодаря.
И Жермен просто полетя към обора на Леонар. Оседла Сивушка, яхна я и се понесе в галоп към горите на Шантлуб.
Сърцето му туптеше от безпокойство и гняв, пот оросяваше челото му, разкървави хълбоците на Сивушка, която, като се озова на път към своя обор, се спусна да тича, без да я подканят.
XIV. Старицата
Жермен скоро се озова на мястото, където бяха прекарали нощта, на брега на блатото. Огънят още димеше. Една старица събираше натрупаните от Мари съчки. Жермен се спря да я разпита. Тя беше глуха и понеже не разбираше въпросите му, отговори:
— Да, моето момче, това е Дяволското блато. То е лошо място и никой не бива да се приближава до него, без да хвърли вътре три камъчета с лявата ръка и да се прекръсти с дясната. Това прогонва духовете. Иначе с тези, които го заобикалят, става нещастие.
— Не ви питам за това — приближи се до нея Жермен, викайки с цяло гърло: — Не сте ли видели в гората една девойка и едно дете.
— Да — отговори старицата. — Тук се удави едно дете.
Жермен потрепери от глава до пети, но за щастие, жената продължи:
— Много време мина оттогава. Сложиха тук хубав кръст, за да напомня за това нещастие. Но през една бурна нощ злите духове го събориха във водата. Още се вижда единият му край. Ако на някого се случи за беда да прекара тук нощта, може да бъде сигурен, че никога няма да излезе, преди да настъпи денят. Напразно ще върви, ще върви, може да измине и двеста левги в гората и все ще се връща на същото място.
Въображението на Жермен неволно му рисуваше страшни картини, като слушаше думите й; мисълта за злополука все по-упорито му се натрапваше; хладна тръпка пробяга по тялото му. Отчая се, че не научи нищо друго, затова яхна коня си и се спусна да обикаля гората, като викаше Пиер с пълен глас, свиреше, удряше с камшик, чупеше клони, вдигаше шум, а после се вслушваше дали някой няма да му отговори. До слуха му долиташе само звънтенето на хлопатарите на разпръснатите в сечището крави и грухтенето на прасетата, които си оспорваха желъдите.
Най-сетне Жермен чу зад себе си тропот на конски копита; зад него яздеше някой; изведнъж един човек на средна възраст, черноок, силен, облечен полуграждански, му извика да спре. Жермен никога не беше виждал чифликчията от Ормо, но някакъв инстинктивен гняв му подсказа, че е той. Обърна се, измери го от глава до пети и зачака да чуе какво ще му каже.
— Не сте ли виждали насам една около петнадесет-шестнадесетгодишна девойка с едно момченце? — запита чифликчията, преструвайки се на безразличен, макар че явно не беше спокоен.
— Какво искате от нея? — запита Жермен, без да прикрива яда си.
— Мога да ви кажа, приятелю, че това не е ваша работа. Но тъй като нямам причини да крия, ще ви обясня, че тя е овчарка, която бях наел за годината, без да я познавам… Като дойде, ми се стори много млада и много слаба за работата в чифлика. Благодарих й и исках да й платя разноските за пътуването, но тя се ядоса и си отиде зад гърба ми… Толкова бързаше, че дори забрави част от вещите и кесията си, която не съдържа кой знае колко пари, може би само няколко су, но понеже имах път насам, мислех, че ще я видя, за да й дам това, което е забравила и което й дължа.