И мечтата за тихо, свободно, поетично, трудолюбиво и просто съществуване на селския труженик няма да бъде тъй непонятно, че да го смятаме химера. Тъжните и нежни думи на Вергилий: „О, щастливи селяко, ако познаваше своето щастие!“ — изразяват съжаление, но като всички съжаления, те са и предсказание. Ще дойде ден, когато земеделецът също ще бъде художник, ако не в точния смисъл на думата (което тогава не би имало кой знае какво значение), то поне в усета си за красота. Защо това тайнствено съзерцание на поезията да не тлее в него като инстинкт и смътна мечтателност? За тези, които живеят в охолство, чието нравствено и умствено развитие не е обременено от беди, чистото, почувствувано и оценено щастие се намира в първично състояние; пък и защо да се смята, че ръчният труд изключва душевните преживявания, ако поетите са издигали вече глас от недрата на мъката и умората? Те смятат, че това е резултат на усилна работа и голяма бедност, но нека не твърдят, че ако започнем да работим умерено и ползотворно, ще има само лоши работници и лоши поети. Този, който черпи благородни наслади от поезията, е истински поет, дори през целия си живот да е съчинил само едно стихотворение.
Мислите ми бяха насочени така, затова не забелязах, че вярата ми във възприемчивостта на човека към възпитание се основава само на външни влияния. Вървях из полето, което селяните подготвяха за бъдеща сеитба. Земя без край, като земята в картината на Холбайн. Зеленина, обагрена тук-таме в червено от настъпващата есен, огромна кафеникава площ, където току-що превалелите дъждове са очертали поточета, превърнати от слънцето в сребърни нишки. Светъл, прохладен ден, прясно разорана, дъхаща земя. В далечината прилично облечен, а не дрипав старец, чиито широки рамене и строго лице ми напомниха земеделеца от картината на Холбайн, вървеше зад старомодното си рало, впрегнато в два кротки вола, бледожълтеникави, истински патриарси на ливадите; с дълги, увиснали надолу рога, стари труженици, които дългият навик е превърнал в братя, както ги наричат по нашите села, и които, когато останат един без друг, отказват да работят и умират от мъка. Хората, незапознати със селския живот, смятат за басня приятелството между воловете, които работят впрегнати заедно. Да погледнат в някой обор как нещастно слабо и изтощено животно размахва неспокойно опашка и удря с нея омършавялата си задница, как пъхти с ужас и отвращение над храната, която му дават, устремило поглед към вратата, как драска с крак празното място до себе си, как души ярема на другаря си, как го зове с жално мучене. Воловарят ще каже: „Още един чифт загубени волове. Брат му умря и този няма да работи повече. Добре беше да го угоим, но не иска да яде и скоро ще умре от глад.“
Старият земеделец ореше бавно, безмълвно, без излишни усилия. Кротките волове също не бързаха, но благодарение на умението да разпределя силите, той прокарваше браздата едновременно със сина си, който ореше на известно разстояние по-твърда и по-камениста почва с четири по-слаби вола.
Но вниманието ми беше привлечено от една красива гледка — примамлив сюжет за всеки художник. Млад мъж с приятно лице ореше с чудесен впряг: четири чифта млади волове с тъмна козина с червеникави отблясъци, с малки, обрасли с къдрава вълна глави, волове, напомнящи още дивия бик, с големи свирепи очи, с буйни и резки движения в работата, раздразнени от ярема и от остена — животни, които се подчиняват на човешката власт, треперещи от гняв. Това наричат нов впряг. Човекът ореше бивше пасище, осеяно с вековни корени — труд за атлет, който трябваше да овладее и осемте още не съвсем укротени вола.
Едно шест-седемгодишно дете, красиво като ангелче, наметнато с агнешка кожа, същински малък Йоан Кръстител от картините на Възраждането, вървеше успоредно с орача и подмушваше воловете с остен. Гордите животни трепереха под малката ръка на детето и яремът и каишите скриптяха, така че окът се разтърсваше. Когато палешникът се закачаше за някой корен, орачът викаше високо, зовеше всяко животно по име, но по-скоро за да ги успокои, отколкото да ги дразни, защото воловете, разсърдени от препятствието, сами подскачаха и риеха земята с широките си раздвоени копита; те можеха да се хвърлят встрани и да отнесат ралото, ако мъжът и детето не ги задържаха. Момченцето също викаше с глас, който се мъчеше да направи страшен, а всъщност беше нежен като ангелското му личице. Прекрасна картина на сила и красота: пейзажът, мъжът, детето, воловете в ярема; и въпреки мощната борба, завършваща с победа над земята, особено чувство на спокойствие и дълбоко умиротворение обгръщаше цялата природа. Когато преодолееха препятствието, воловете пак тръгваха бавно и тържествено, орачът преставаше да вика преднамерено и отново ставаше ведър и кротък, отново хвърляше доволен бащински поглед към детето и то се обръщаше да му се усмихне. Младият баща запяваше тъжна песен, предаваща се по традиция не на всички земеделци в този край, а на най-умелите в изкуството да поддържат пламъка на работния добитък…