И тъй, пред очите ми се разгръщаше картина в пълен контраст с картината на Холбайн. Вместо тъжен старец — млад чевръст мъж, вместо впряг от изтощени мършави коне — двоен впряг от силни буйни волове, вместо смъртта — красиво дете, вместо изображение на безнадеждност и разруха — картина на сила и радостни мисли.
Тогава заедно с френския стих „С пот на челото“ се сетих и за стиховете на Вергилий: „О, щастливи… селяко“ и загледана в тази хубава двойка — мъжът и детето, създаващи блага величаво и тържествено сред тъй поетични условия, изпитах дълбока жалост, примесена с неволно уважение. Щастливи селяко! Да, разбира се, и аз на негово място щях да бъда щастлива, ако ръцете ми изведнъж станеха силни и гръдта могъща, ако можех да правя природата плодоносна и да я възпявам, ако можех да виждам и да разбирам хармонията на цветовете и звуците, изяществото на отсенките, прелестта на очертанията, с една дума, тайнствената красота на нещата!… Ако сърцето ми продължеше да тупти в унисон с божественото чувство, ръководно начало в безсмъртното и величествено съзидание.
Но уви, този човек не е разбрал тайнствеността на красивото, това дете също никога няма да я разбере!… Пази боже, да си помисля, че те не изживяват мигове на вдъхновено откровение, прогонващо умората и притъпяващо грижите! Върху благородните им чела виждам печата на твореца, тъй като те са истинските господари на земята, а не онези, които я притежават, защото са платили пари за нея. И доказателство за това е, че не могат да ги откъснат от земята, напоена с потта им, че истинският селянин умира от мъка във войнишките дрехи, далеч от родния край. Но той не изпитва част от насладите, които изпитвам аз, духовните наслади, които би трябвало да вкуси той, работникът в обширния храм, който небето би могло да помести в себе си. Тези, които още от майчината утроба са го осъдили да се подчинява и да работи, не могат да му отнемат мечтите, но са му отнели размислите.
И дори такъв, какъвто е, несъвършен и осъден на вечно детство, той е по-красив от онзи, у когото науката е заглушила чувството. Не се възвисявайте над него вие, които си въобразявате, че сте създали законите с неотменното право да му заповядвате, защото тази ваша ужасна заблуда доказва, че умът е убил във вас сърцето и вие сте най-несъвършени и най-слепи от всички хора!… Аз дори предпочитам простотата на неговата душа пред лъжливите просветления на вашата и ако трябва да разкажа живота му, ще наблегна с по-голямо удоволствие на вълнуващите, трогателни мигове, отколкото вие като рисувате унижението, в което могат да го хвърлят непримиримостта и презрението на вашите социални рецепти.
Познавах този млад човек и хубавото дете, знаех тяхната история, защото и те като всички си имаха история и биха могли да разкажат романа на живота си, ако са го разбрали… Жермен беше селянин и най-обикновен земеделец, но съзнаваше дълга си, разбираше чувствата си. Той ми разказа живота си наивно, без преструвки и аз го изслушах внимателно. Докато го гледах на нивата, се запитах защо да не напиша неговата повест, проста, пряма и неукрасена както проста, права и неукрасена е браздата, която той прокарва с ралото си.
Следващата година тази бразда ще бъде засипана и покрита с нова бразда. Така в човешкото поле се отпечатват и изчезват следите на повечето хора. Малко пръст ги заличава и браздите, които сме издълбали, се редуват една след друга като гробовете в гробищата. И браздата на орача не струва ли колкото браздата на безделника с име — име, което ще остане, защото поради някаква случайност или нелепост е вдигнал шум в света?…
Е, добре, да изровим, ако е възможно, от забравата браздата на Жермен, земеделеца със златни ръце. Той няма да знае нищо за това и няма да се развълнува, но аз с удоволствие ще се опитам.
III. Татко Морис
— Жермен — каза един ден тъстът му, — кога да е ще трябва пак да се задомиш. Скоро ще станат две години, откакто дъщеря ми умря и ти си вдовец. Голямото ти дете е вече седемгодишно. И ти наближаваш тридесетте, синко, а нали знаеш, преминеш ли години, в нашия край те смятат стар за семейство. Имаш три чудесни деца, досега не са ни създавали грижи. Жена ми и снахата ги гледаха според силите си и ги обичаха, както подобава. Ей го малкия Пиер, кажи-речи, отхвръкна; подкарва като голям воловете, умен е, може да пасе говедата, силен е, сам води конете на водопой. За него не се тревожим, но с другите, двечките, бог вижда колко ги обичаме, горките агънца, много главоболия имахме тая година! Снахата скоро ще ражда, това ще рече, още едно дете на ръцете. Когато новороденото дойде, тя няма да може да се грижи за малката Соланж, нито пък за четиригодишния Силвен, от когото нямаме мира ни денем, ни нощем. Той е с буйна кръв като тебе: ще стане чудесен работник, но сега е страшно непослушно дете и старата не може да го стига, като тича — опасно е да не падне в някой ров, да не се пъхне в краката на животните. Пък и като дойде новороденото, предпоследното дете, дето се казва, за една година ще бъде на ръцете на жена ми. Тъй че твоите деца ще ни създават грижи и ще ни идва много да се занимаваме и с тях. А не ни е приятно да гледаме запуснати деца. Пък като си помислиш какво може да им се случи, ако трябва да ги оставяме сами, покой няма да имаш! Затова на тебе ти трябва нова булка, а на нас нова дъщеря. Помисли си, синко, колко пъти съм ти припомнял, времето лети, годините не чакат. Длъжен си заради децата си и заради всички нас, които желаем да добруваме в къщи, да се ожениш колкото се може по-скоро.