Григор Гачев
Дяволското гърло
Институтската камионетка бръмчеше кротичко по планинския път. Когато подминахме и Цанков камък, измъкнах от раницата си книжка. Свикналият да кара пъргава лека кола Коста обаче скучаеше, и май нямаше да ме остави на мира.
— Стига чел бе, душо хартиена. — Той метна поглед към книгата в ръцете ми. — Пак фантасмагорични дивотии. Мечове, витеци, колобъри… Ега ти геофизика си. Колко змейове очакваш да намерим в Дяволското гърло?
— Аз подигравам ли ти се, че друго освен научни трудове не четеш?
— За какво ми е да чета книжки? Скука. Филми в Интернет колкото щеш, кой ще чете книги…
— Коста, внимавай в пътя! — сряза го доцент Вълков. Колегата ми се сепна и врътна кормилото точно навреме — разминахме се на сантиметри с огромен камион, натоварен с дървени трупи. — Божиле, обади ли се да резервираш места?
— Няма нужда, идвам често, знам как е. Почти всяка къща предлага стаи на туристи. През почивните дни е тъпканица, но в работен ще е празно.
— А за камионетката ще има ли сигурно място? Че ако я открадне някой, или смъкне датчиците, французите няма да ни дарят нови. Едвам съм ги изпросил. Има да четете как друг е картирал пещерата…
— Тук е планина, крадците не виреят. Никой няма да пипне нищо.
— Сигурно ли е, че датчиците въобще работят? — попита Коста, погледна към доцента и се присви. — Аз такова, нали са старички, и нямаше кога да ги пробваме…
— Ти се благодари, че и тях имаме. На харизан кон… Какво ще кажеш за долината?
— Обикновена карстова долина, какво толкова. — Коста измери склоновете наоколо с поглед, който сигурно трябваше да е презрителен. — Язовирите бяха готини, ама тука не е нищо особено. Тия страховити ждрела, дето чете за тях Божил в книжките, хич ги няма.
Премълчах си. Когато подминахме Тешел и Грохотно обаче, забелязах, че колегата ми все по-често се зазяпва. А когато влязохме в Триградското ждрело, и скалите почти се събраха над главите ни, промърмори:
— Ега ти усоето. Даже пътя са вкопали в скалата… Добре са го построили еврофондовете, гладък е като немска магистрала, ама тесен, тесен… Я, това пещерата ли е? Очаквах нещо по-така… Това ли е вече долината?
— Спри да огледаме — обади се Вълков. Коста кимна. Отбихме встрани, слязохме и се върнахме до ждрелото.
Колкото и пъти да бях идвал, не можех да се нарадвам на красотата му. Особено място е. Цветовете, въздухът, скалите, ехотата — всичко е някак много истинско, сякаш навсякъде другаде е само бледа имитация. Сякаш само тук нещата са истински, а навсякъде другаде са по-безцветни, по-безвкусни, по-малко чисти и дъхави, някак като че ли разредени… Не ми идват думите.
— Много е красиво — сякаш повтори мислите ми на глас Вълков. — Чудя се как не е претъпкано с туристи непрекъснато.
— Шефе, тая работа е адски интересна — обади се зад него Коста. — Гледам основната скала — същия варовик като стените.
— Трябва ли да е различна?
— Очаквах, че подът на дефилето ще е различен геоложки. След като реката е промила ждрелото през варовика отгоре, а чак после си е намерила пукнатина да пробие отдолу, и да направи пещерата…
— Възможно е, ако долината е била езеро, и на дъното е имало глинести утайки. Докато реката не промие скалите на изхода чак до нивото на дъното, утайките седят и затулват пукнатините. А слезе ли дотам, реката отмива утайките. Или пък ако при земетръс основната скала се пропука надолу — водата слиза и почва да промива в дълбочина… Начини много. Гледай по-добре колко е красиво.
— Наистина е разкошно. — Коста се огледа. — Божо, бадева търсиш магии и вълшебства из книгите. Ей ти го вълшебството наоколо, истинско и реално!… И все пак се чудя. Нещо тук геологията е странна.
— Ще го видим това скоро. Да вървим да търсим къде ще спим.
На площадчето в Триград открихме новичко туристическо бюро — преди година го нямаше. За мое смайване повечето квартири бяха заети, въпреки делничния ден. Очевидно туристическият наплив растеше непрекъснато. Но и сега три къщи предлагаха по две стаи, и имаха достатъчно място за паркиране на камионетка отпред. Избрахме си една с чудесен изглед към източния склон. Домакините се оказаха младо семейство с детенце, цените — съвсем прилични.
Нашата с Коста стая беше простичка и старомодна, но невероятно уютна. Две легла в единия ъгъл, телевизор и стара уредба в другия. В третия — ракла с висока до тавана купчина халища върху нея, в четвъртия — маса и стол. Подът беше прикрит от шарени черги, прозорците от дантелени пердета, и отстрани на тях тежки дебели завеси.
— Знаят как да живеят тук хората — отбеляза Коста. — Скучничко e за прекарване, ама е разкошно за живеене. Чист въздух, тишина, здрава селска храна. Само дето заведенията са все кръчми. Да имаше и една дискотека…