— Ама да не кажеш на някого, ей? Просто така си мисля, нищо повече… По-надолу по пътеката има един остър завой над пропастта. А на десетина метра под него стърчи един скален зъб. Веднъж пробвах — пуснах едно камъче от завоя. То се удари в зъба, отскочи и падна точно на пътя долу. Сигурно и той така. В бързането и мъглата се е подхлъзнал на завоя…
— Като е паднал на пътя, защо не са го намерили? Не разбирам.
Митко се поколеба още малко. Накрая с усилие изрече:
— Бяха го повикали долу да преведе през мъглата кола на шефовете, разбираш? Зам-шефа на комплекса, и двама гардове…
— Не разбирам. Да са го утрепали и закопали някъде, понеже не е слязъл достатъчно бързо? Не ми се вярва да са чак такива гадняри.
Мустакатият мъж въздъхна и пак се поколеба, преди да продължи.
— Шефовете сигурно са го почакали малко и са решили да минат сами — беше най-първата мъгла, още не знаехме какво е. И не са го забелязали, усетили са чак като джипа е минал през него. Помислили са, че са го сгазили, скрили са го в багажника, закопали са го после тайно някъде… Така си мисля, де, доказателства няма. Пък може и да не е така, кой знае, може да не са виновни те. Те и така не са виновни, де, той си е бил умрял вече… — Лесничеят изпуфтя с някакво облекчение. Май за пръв път се решаваше да сподели какво мисли.
Махнах с ръка и закрепих датчика на една скала до пътеката. Митко тръгна напред, но аз го дръпнах.
— Какво има?
Докато се обръщах, мъглата долу като че ли се разтвори за миг, и се провидяха десетина метра от пътеката. На самия им край, едва различимо, стоеще видение — фигура с ямурлук и гега. И в следващия миг мъглата отново се затвори, по-бързо, отколкото може да мигне човек.
— А, нищо, нищо. Сигурно ми се е сторило…
Сложихме още три-четири датчика, преди да събера смелост и да попитам:
— Преди години бях идвал тук, и се запознах с един овчар, бай Борис се казва. Случайно да го познавате?
— Разбира се — сви рамене лесничеят. — Пасе няколко овчици наоколо. Взима понякога овцете и на хората от селото, никога не отказва, и нищо не взима в замяна. И в най-дебелия сняг винаги намира къде да ги напасе, гладни никога не ги е върнал. А изгуби ли се добиче, никой не може го намери по-добре от него, ако случиш да го срещнеш и помолиш за помощ. Нощ, дъжд, сняг, студ — отива, ако е живо, докарва го. Случвало се е десетина души с кучета да не можем да открием изгубена овца, и той после да я намери. Как го прави, ум не ми побира.
— Как мога да го открия? Къде живее?
Митко се замисли, и в погледа му се изписа объркване. След това сви рамене.
— Не знам. Не бях се и замислял даже. Не е от Триград. Я от Гьоврен, я от Жребчево… Или може би си има кошарка някъде, извън моя район, и живее в нея, де да знам…
Към три часа следобеда се върнахме при входа на ждрелото. Другите двама вече бяха там, Вълков беше извадил локатора за метеомерите, и оглеждаше на екрана на новия си „Омни“ данните.
— Почвам вече да се сещам каква е работата. Нека посъбираме една седмица информация, да сме съвсем сигурни, ама май това ще излезе.
— Кое?
— Водопадът вдига микропръски чак над ждрелото — датчиците по скалите над него показват стабилни сто процента влажност. Микропръските се изпаряват, изстудяват въздуха, той се смъква надолу на сянка между скалите, смесва се с вдигнатата нова влага, и образува мъглата. Тя уплътнява сянката, и пази пръските да не се изпарят чак догоре, засилва ефекта. А водопадът непрекъснато вдига много пръски, нали е специално направен да е впечатляващ, и мъглата става много плътна. Зимно време, когато е студено, микропръските не се изпаряват, и ефектът не се получава. Лятно време пък хем е по-горещо, и ефектът на изстудяването не е толкова силен, хем слънцето грее по-дълго и силно в ждрелото, и разсейва мъглата. Преди въздушните течения през ждрелото също са разнасяли мъглата, а сега хотелите на входа му ги отбиват. Ефектът е силен и траен точно около пролетното и есенното слънцестоене, тогава комбинацията от фактори е най-подходяща…
— И какво ще посъветваме тогава биг босия? — обади се Коста. Вълков го изгледа на кръв, стрелна подозрителен поглед към Митко, и помисли минута-две.
— Една възможност е да направят вместо водопад наклонено корито с плавен ток, да не вдига пръски. Ще жертват красотата на проекта, ама… Може обаче дори само изпарението да е достатъчно, за да създава проблема — ждрелото е като специално проектирано за този ефект, и дълбочината му, и ширината, и ориентацията… Нищо чудно накрая наистина да се наложи да пуснат реката пак под земята. Нека съберем информация, тогава ще можем да кажем с точност какво ще върши работа…