— Май няма да хареса на Кирчев — отбелязах аз. — Атракционът ще изчезне. Ще му прозвучи като да събори и хотелите.
— Че защо да ги събаря? — вдигна рамене Коста. — Да ги попрефасонира малко отвън, да се връзват повече с пейзажа. Да разкара биячите, да държи персонала със заплати вместо със заплахи, тук хората не са алчни. И като изчезнат мутрите и кримките, нормалните туристи пак ще заприиждат. Преди строежа им тук селото вече не можеше да поема туристите — скоро пак ще стане така. Ще напълнят хотелите му до дупка, и за още хотели ще има, и за квартирите в селото, и отгоре. Да видим дали няма да изкарва пари свръх тези, за които си е мечтал, като е строял…
— Знаеш ли кога ще ти плати за тоя съвет? Когато цъфнат налъмите! — кипна Вълков. — Той ако умееше да върти бизнес без мутри и кримки, и да привлича нормални туристи, щеше ли да се навие да дойде чак тук? За истински бизнесмени места за туризъм колкото щеш…
— Той ли е единственият, дето не е умеел, пък се е научил? Хвани кой да е истински бизнесмен, измий го, и ще се покаже бивша мутра. Ти си благорек човек, шефе, все ще измислиш как да му го поднесеш. Отначало може да не е съгласен, и да те изгони, ама и за добър съвет няма да ти плати веднага, нали? Пък така животът ще го принуди да пробва. И като се види, че успява, отиваш при него и казваш: „Видя ли, че те посъветвах умно, и правиш големите пари?“
— Бе ти не разбираш ли с какви хора си имаш работа?
— Дето ако не пробват, ще трябва да дават едни обяснения, дето много мразят да ги дават… Божо, накъде?
— Малко отгоре по скалите, да се развея. Току-виж ми дошла някоя идея.
Не ми се слушаха повече. А и не ги лъжех. Странното чувство, че мястото тук е някак особено, буквално звънеше в мен. Усещах, че аха-аха и да разбера какво точно е.
След малко стоях на ръба на ждрелото и разглеждах сивата мъгла между скалите. И усещането беше толкова силно, че вече можех да го опиша. Сякаш мъглата не е истинска, сякаш е от някакъв друг свят, съвпаднал точно тук и сега с нашия — или може би помежду двата. Сякаш някой я е дорисувал върху ждрелото и скалите, както други художници са „обличали“ по-късно голите фигури по фреските на Микеланджело…
Точно както пък друг е дорисувал сред долината комплекса модернистични хотели на входа й, и бетонния водопад. Отново по-късни мазки на четката, положени върху древната и могъща картина на ждрелото. Трети свят, наложен върху другите, съвпаднал и вплел се в тях тук и сега. Различни легенди, дело на различни разказвачи. И скарали се тук, вместо да се слеят мирно, описали едно и също по различни, несъвместими начини…
Не знаех има ли някаква истина в това. Но изгарях от желание да науча. И мислех, че знам как мога да го направя.
Когато стигнах до Харамийската пътека, мъглата като че ли се беше надигнала още повече — на няколко метра надолу всичко се губеше в нея. Седнах на камъка до пресечката на пътеките и се замислих.
Дали наистина предишният лесничей беше заровен тайно някъде? Или беше пожелал да се махне оттук, от мутрите с джиповете и биячите им, и беше открил как?… Дали Сияна и Евстатий наистина са се удавили? Дали няма и още други, също изчезнали безследно, все тук? И дали всички са просто умрели и неоткрити? Или тук има нещо друго?
Не знаех. Може би беше лудост. Сигурно беше лудост. Но не ми пукаше. Всички смели хрумвания в началото са изглеждали лудост. Може и наистина да са. Но благодарение на тях науката се движи напред, и научаваме нови неща. Истински новите.
Ако нещата се окажеха най-обикновени, просто щях да се върна, и всичко щеше да си е по старому, и никой нямаше да научи за откачената ми идея. В науката е така, повечето проби са неуспешни. А ако не… значи светът съвсем не е какъвто го познавам. И значи това, дето ми се струва лудост, е всъщност истината. И е време да я узная.
Огледах мъглата. Направо изтръпвах от ужас, като си припомнех вчерашната ми разходка през нея. Колкото и да си повтарях, че просто имам развинтено въображение, страхът не ме пускаше. Имах чувството, че в нея ме чака нещо зло и гладно. Излязло от някоя гнусна легенда, разказана от зъл разказвач в мрачна нощ, и пуснато от нея през разказа му като през врата в нашия свят. Приело образа я на хлъзгав завой по пътечката, я на кой знае какво. Може би на самата мъгла. И че вляза ли, няма да се върна.
Но усещах и че ако не надмогна страха си, ако не сляза да проверя, никога няма да си простя. Че въпросът „Ами ако“ ще ме измъчва цял живот, ще ми отнеме радостта от научаването на нови неща, и ще ме превърне в сянка на себе си. И че съмнението и колебанието ми могат да ме съсипят повече от и най-злото нещо, истинско или измислено. Да ме подменят изотвътре, с нещо, което не си струва да бъда. Което не искам да бъда.