Поколебах се малко, след това се надигнах и стъпих на пътечката, която тръгваше надолу.
— Накъде така, момко? — внезапно се разнесе зад мен глас. Обърнах се — на десетина крачки зад мен, на едно разширение на пътеката, се беше подпрял на гегата си бай Борис, а около него между камъните се провираха овчиците му. Как не ги бях чул кога са дошли?
Зяпнах го изненадано. Сякаш от предишната ни среща бяха минали не години, а секунди — същите гумени цървули, избелял каскет, плетена жилетка, ямурлук, лице без възраст. И същият добродушен и усмихнат поглед.
Откъде се взе? И случайно ли, точно сега, точно тук?…
— По пътеката. Да видя накъде води.
Усмивката на възрастния мъж помръкна, и той поклати глава:
— Опасно е в тази мъгла, момко. Може да се случи някое нещастие. Ела по ясно време, тогава има хубава гледка от нея.
— Искам да я видя в мъглата.
Едната вежда на бай Борис се повдигна.
— Че защо точно сега?
Минута-две мислех как да му отговоря.
— Чудя се, ако… не знам как да го кажа… Може да ме помислите за луд, ама…
— Спокойно, момко. Някъде лудост може да е едно, пък другаде друго. — Той пристъпи напред и се усмихна.
Поколебах се малко. След това плахо отворих уста:
— Помните ли как ми разказвахте, че всичко наоколо са легенди, дори ние самите?… Искам да зная, дали светът не е такъв, защото целият също е легенда? Разказана от някого, или нещо? Каквото и да рече това?
В следващия миг се стреснах от себе си. Мина малко време, преди да събера смелост и да продължа:
— Чудя се, няма ли и други такива легенди, дето са светове? И дали не съществуват едновременно, точно както различните легенди вътре в нас, и дали между тях също няма общи неща и места?
За момент отново се поколебах, преди да изплюя камъчето:
— И дали няма как да разбера това. Да го видя с очите си.
Овчарят отново повдигна вежда.
— Как мислиш да го разбереш?
— Ами, ако два свята се докосват някъде, дали мъглата не е нужна, за да скрие допира? Защото по някаква причина понякога става очевидно, че са два различни свята?… Да опази единия свят от другия, или нещо такова? И ако човек отиде където и когато трябва, и направи каквото трябва… дали не може…?
Господи, какви ги говоря! Направо съм за лудницата… Вдигнах очи към бай Борис със страх. Погледът му обаче ме сепна — не ме гледаше както се гледа луд. Напротив, с уважение. И с преценка, но много различна от „на тоя какво ли му е“.
Помълчахме известно време. Накрая бай Борис рече:
— Претече ли струйка вода от едно русло на реката в друго, трудно ще се върне обратно. Пък кой знае в кое русло ще й е по-добре. Може да е в старото.
Всяко истински важно нещо отначало изглежда безумно. А ако се окаже заблуда, какво толкова? Животът си продължава по старому… Събрах смелост и продължих:
— Мога да преценя само като видя. Знам ли пътеката, мога да се върна.
— Не е сигурно… А и друго има. Да се научиш да вървиш по пътеки като тази ли си тръгнал, — той кимна към пътечката надолу по склона, — или да се махнеш оттук, понеже не ти харесва? Заради бабаитите долу и продажния ти началник, или пък нещо друго? Ако е туй, по-добре се откажи. Помагал съм и на такива хора. Но който е недоволен на едно място, ще е недоволен и на друго… Потърси истината, вътре в себе си. От лъжа няма смисъл, на твой гръб е.
Не е възможно. Просто не е възможно. Но все пак…
— Да, мутрите долу не ми харесват. Не са част от моя свят. Но дойдох не за да избягам от тях.
— А защо?
— За да разбера и науча това, дето… дето се опитах да го кажа.
— Защото такава ти е работата ли — да разбираш и научаваш неща?
— Защото аз съм такъв. Затова съм си избрал такава работа. И по тази пътека я има повече, отколкото в София.
Събеседникът ми се подпря на гегата и се замисли. Докато го чаках, заоглеждах овцете му. Уж стадо като стадо, но сякаш мястото беше изострило сетивата ми, и усещах нещо не наред. Известно време се чудих, докато не забелязах — никоя не носеше хлопка. Не бях виждал често стада овце, но знаех — винаги поне една трябва да носи хлопка, за да ги намира овчарят по-лесно в тъмно или мъгла. Тези нямаха.
Мина известно време, преди бай Борис да проговори отново:
— И тъй да е, пътеката е трудна. Дори за хора, дето я познават, и знаят как да вървят по нея, и накъде ще ги отведе.
— Родени научени няма. Щом други са могли да се научат, и аз ще мога.
Искрицата в погледа на бай Борис се смеси с грижа.
— Някои пътеки не са за всеки, момко. Не ти ли е дадено да вървиш по тях, няма да е лесно. Много трябва да научиш, много да разбереш, а и много да забравиш.