— Щом трябва.
— А и още нещо има. Можеш ли да вървиш по трудни пътеки, носиш отговорност. На теб пада товарът да се грижиш за пътниците им. Да ги пазиш по пътеката, а и пътеката от тях, ако е нужно… Готов ли си да го поемеш? Или само искаш умението, а отговорността не си я и представяш колко е голяма?
Помислих секунда-две.
— Не знам… Но сигурно никой не си е представял отначало. И го е научавал после. А хора, дето да я носят, има. И може би точно затова.
Погледът на бай Борис сякаш се обърна навътре, и искрицата в него за миг изгасна. След това обаче припламна още по-ярко, и разпали и усмивката му:
— Така е. Бива си те… Кой знае, може пък и да се научиш. На, вземи.
Точно както преди години, той отметна ямурлука си и измъкна от шарената торбичка парче домашна пита. Разчупи го, подаде ми едната половинка и отхапа от другата. Без да чакам покана, захапах своята. Същият странен вкус както тогава.
— Харесва ли ти?
— Много. Дъхава някак… Билки ли има вътре?
— И билки също. Ето, да не ти е сух залъка. — Той измъкна от торбата неголяма дървена бъкличка, и ми я подаде. — Пробвай. Една глътка стига.
От бъкличката се носеше силен, свеж мирис. Внимателно отпих глътка — сякаш сироп, хем сладък, хем с упойващ дъх като на вино. Различавах аромата на мурсалски чай, но имаше и нещо друго — като къпини, или може би касис, или нещо подобно. Вдигнах поглед и срещнах очите на бай Борис.
И усетих какво всъщност става наоколо, ясно както виждах камъните или чувах далечния шум на водопада. И видях отговорите на въпросите ми, така естествени и познати, сякаш съм ги знаел винаги, както зная да дишам.
Че всичко тук е толкова плътно, толкова истинско, защото е допирна точка. Общо място на много легенди, едно и също във всичките — поне повечето от него. Легенди от тези, които наричаме светове. Хем отделни, хем преплетени, както легендите, които творим ние.
Че бетонният водопад и модернистичните хотели хем са тук долу, хем пак тук, но на неуловим миг встрани никога не ги е имало. Че в някоя от тези легенди реалност сме ние, съвременните хора с колите и компютрите — но в друга по същите пътеки крачат жреци и воини, летят над тях змейове, крият се дълбоко под тях порти към други светове. Легенда за нас, но реалността за тях. А трети пък може би и не си представяме, но легенда за тях пък е нашата реалност, и я разказват като приказка вечер на децата си.
И че е нужна само една крачка, в точния момент и място, сторена с мъдрост или дори по погрешка, за да преминеш някъде отвъд…
Старецът пое бъкличката от ръката ми, отпи една глътка и избърса устните си. Не можах да се сдържа:
— Какво е това? От какво е?
— Ще ти разкажа. Да тръгваме.