Изстрел…
Скоро цепнатината се задими така, че единствено противогазът ме спасяваше. Вълков и Коста, които ме изтеглиха с въжето след стотния изстрел, също бяха нахлузили своите. Доцентът ме изгледа одобрително и кимна:
— Датчиците тук показват чудесни записи. Стискай палци нещо да не се развали… Стоте на брега ще ги даде Коста, тези в тунела — аз. Бягай сега навън, да глътнеш чист въздух…
Успяхме да направим девет позиции, преди да се развидели и колите да забръмчат из ждрелото. Спахме до следобеда, позяпахме наоколо и вечерта пак се заехме на работа. Втората и третата нощ отметнахме по осем. Вече се развиделяваше, когато Вълков се ухили гордо:
— Приключихме. Дано само техниката не ни подведе.
Следобеда Вълков и Коста слязоха да събират датчиците от пещерата, а аз се качих на западната стена на ждрелото. Набързо прибрах десетината датчика, сложени из поляната и по скалите, и вързах въжето за едно дърво точно до ръба, за да се спусна и да събера залепените на склона. Вместо да го прехвърля през халката обаче, седнах на края на скалата под топлите лъчи на слънцето, и се замислих.
След седмица компютрите на института ще разглозгат тайната на Дяволското гърло. Ще покажат какви точно пещери има отдолу, къде какво се задържа, откъде минава всяка струйка вода, къде е и най-малката кухина. Ще обяснят абсолютно всичко, което досега е било тайна. Вълков ще напише професорската си дисертация, ние с Коста ще получим публикации в прилични списания с висок импакт фактор, добра основа за кандидатски дисертации. Още една тайна на природата ще бъде разгадана. Науката ще тържествува.
Но приказните книжки за тайните на пещерата, и на Родопа, за преходи и порти между светове, внезапно ще станат безинтересни. Глупаво е да описваш боговете на Олимп, когато срещу двайсет евро лифтът те закарва на върха, и виждаш там само камънаци и туристи с камери. Смешно е да разказваш истории за могъщите цивилизации на Марс, когато Интернет е пълен с мъртви пейзажи, наснимани от марсоходите… Няма да има кой да чете легендите, чие въображение да разпалват те. Кого да събуждат да търси непознатото.
Умението да се разказват притчи и търсенето на красота ще губят позиция след позиция. Докато не бъдат разгадани и самите те, и превърнати в скучни алгоритми и формули, по които компютри ще съчиняват книги, ненужни вече никому… Трупането на информация печели — но страстта за знания и въображението, и в крайна сметка познанието, губят.
Ще е нужна ли някому науката, ако отмрат мечтите и стремежът към красотата? Надали… Парадокс? Или ние правим наука по някакъв грешен начин, който всъщност я убива? И верният е някакъв друг?
От размислите ме изтръгна проблейване на овце. Обърнах се — малко по-нататък по поляната бяха пристигнали неусетно двайсетина. Сред тях на гегата си се опираше петдесетинагодишен селянин.
— Добра среща, момко. Мен ме викат бай Борис, а теб? — Той пристъпи напред и протегна ръка. Стиснах я.
— Божо.
— Ти си от тези, дето са дошли да разберат какво има долу под скалите, нали?
Огледах го. По-скоро висок отколкото среден на ръст, жилав и сух. Буйни мустаци, светли очи. Избелял каскет. Гумени цървули, плетени вълнени чорапи и пъхнати в тях също избелели дочени панталони. Плетена вълнена жилетка, и наметнат тежък ямурлук.
— Да… Не ви ли е горещо с ямурлука?
— В планината се случва всичко. Тук може да е жега, пък малко по-нататък студ… Нещо умислен те гледам. Не ви върви работата ли?
— Върви ни… — Поколебах се за момент, след това си казах — какво пък? Ето пред кого мога да си изплача съмненията, като бръснарчето на цар Мидас пред трапа.
— Там е проблемът. Мисля си, че разберем ли всичко за Дяволското гърло, ще убием легендите за него. И част от красотата му и от магията му ще си отиде… Чудя се струва ли си. Не е ли по-добре понякога да не научим нещо, но красотата да остане.
Бай Борис се усмихна, и бръчиците около очите му се донагънаха. Внезапно усетих, че той сигурно е на много повече години. Шейсет? Седемдесет? Осемдесет?…
— Виждаш ли реката, момко? Чадо е на планината, както всяка река. Можеш ли й сложи чеп?
— На реката — чеп? Какво ще рече това?
Овчарят се усмихна, хем тъжно, хем весело.
— Не можеш я запуши, ще рече. Докато я има планината, ще я има и реката. Затапиш ли я тук, ще потече оттам. Затулиш ли я отгоре, ще мине отдолу. Загърлиш ли я където ти си рекъл, част от нея ще се скрие, и ще протече откъдето и не подозираш, и някъде по-долу двете пак ще се съединят.