— Не разбирам…
— Красотата, и магията още повече, са като реката — дете са на планината. Докато я има нея, ще ги има и тях… Не се бой, момко. Върши си работата, трупай знания. Красотата и магията няма да се изгубят никога.
— Но ще се изгубят легендите, които ни отварят очите за тях. И тогава ще спрем да ги виждаме, даже ако ги има. Все едно ще ги няма.
Бай Борис ме изгледа продължително, и в погледа му проблесна някаква искрица.
— Няма да спрем. Както красотата и магията тръгват от реката и планината, така легендите тръгват от красотата и магията. Не са само в главите ни — истински са, наоколо са. И творят нови, свои си красота и магия.
Зяпнах го неразбиращо. Той направи няколко крачки напред, застана на ръба на скалата и посочи с гегата си:
— Виждаш ли асфалта долу? Някога е бил легенда. За пътя, дето яйце да търкулиш по него, няма да се счупи… ВЕЦ-овете надолу по реката, далекопроводите, апаратурите ти, всичките са били някога легенди, мечти, сънища. Преди тях пък са били легенди мостовете и напоителните канали. А още по-преди дори ямурлуците и гегите…
— Да, но ние сме направили пътищата и мостовете, защото първо сме ги измислили — мъчех се да обясня аз. — Ако не ги измисляме, няма и да ги правим.
Възрастният мъж поклати глава:
— Не ги правим ние. Измисленото вътре в нас ги строи, чрез ума и ръцете ни. И чрез още много неща извън нас, защото е част от цялото, а на него служим не само ние, хората… Истински нашата работа свършва с измислянето. А ние сме създадени да измисляме, да разказваме легенди. Няма как да не го правим.
— Така ли?
— И ние сме легенда, момко. Разказана от планини и реки, гори и полета, на техния си език. И създадена чрез разказа им, точно както ние създаваме нашите легенди с думи от звуци или букви, а те пък създават своите чрез ръцете ни, с думи от камък, метал или друго… Такъв е светът, такъв е направен да бъде — всяко нещо да мечтае, и да ражда легендите си. Планините и реките са създадени да разказват, да не могат иначе — който ги е творил, и той е такъв създаден, и ги е направил по свое подобие. После те нас също такива, ние нашите легенди, те своите… До безкрай, и надолу, и нагоре. Светът е всъщност легенди — докато го има, ще ги има и тях.
Странен човек. Уж прост овчар, а говори като поет.
— Дано е така. Иначе ще е тъжно.
— Така е… — Той се поколеба за момент. Измери ме изпитателно с поглед, след това разгърна ямурлука си. Под него на рамото му висеше шарена торбичка. Измъкна от нея парче домашна пита, разчупи го на две и ми подаде половинката.
— Хапни, ще ти се разведри душата. Пък може и пак да се срещнем някога, и да си поговорим.
Питата имаше приятен дъх на домашен хляб, и сякаш на билки. Преглътнах си залъка и хвърлих поглед към ждрелото. И отново, още по-силно отпреди, ме завладя усещането, че тук нещата са много по-истински, много по-неща отдругаде.
Не зная как да го изразя. Сякаш скалите бяха някак… много по-плътни, по-скали. Сякаш водата беше много по-студена, прозрачна и мокра, сякаш въздухът беше много по-гъст и насищащ. И за миг имах усещането, че ако изрека дума, тя ще е толкова истинска, че ще сътворява. Че ако кажа „камък“, пред мен ще се появи камък…
Когато се обърнах към полянката, бай Борис и овчиците му ги нямаше никакви. Така и не разбрах кога и накъде бяха тръгнали. Искаше ми се да ги потърся и да благодаря за благата дума, но нямаше кога — трябваше да досъбера датчиците.
Апаратурата не подведе Вълков — записите бяха станали чудесни. След седмица на екрана на компютъра му се въртеше тримерно изображение, и той гордо го демонстрираше през проектора пред аудиторията в голямата зала на БАН:
— След като влезе в скалата, основният канал върви първо напред, после извива надолу, после се разширява и извива нагоре и после пак надолу, и тече малко равно и се стеснява преди сифона на изхода. Горната и долната извивка задържат каквото реката повлече вътре — там каналът е по-широк, течението е много по-бавно, в първата се задържа каквото е по-леко от водата, във втората каквото е по-тежко. Задържалите се неща гният постепенно, заради ниската температура. Каквото изгние до пълно разпадане, до микрочастици, бавното течение го изнася навън, но никой не забелязва, че е излязло…
— А как се е образувал този крив канал можеш ли да обясниш? — потропа с бастуна си академик Методиев. — Малко е нетипичен, особено за река с променлив дебит. Бих очаквал с времето да е изправила извивките.
— Може би каналът е още млад геоложки. Пък и във варовици всичко е възможно. Особено в Родопския карст, с неговата разнородност — заизмъква се Вълков. — Сеченията показват голямо богатство на плътности около канала, може варовикът да е частично метаморфозирал на места, и да не се разтваря лесно…