Коста едва се сдържаше да не заподскача на стола от гордост. На мен обаче ми беше някак чоглаво. Не зная защо, но имах гадното усещане, че нещо ще се промени, и не за добро.
Почти година след това все нямах време за Триград. Когато най-сетне успях да отида, видях във входа на ждрелото да кипи бясно строителство. В първия момент реших, че разширяват пътя. След това обаче ми направи впечатление — около работниците се разхождаха яки момчета с бръснати глави, и внимателно оглеждаха всеки минаващ в стил „измитай се, докато си цял“. В туристическото бюро освен момичето заварих да се мотае с вид на господар още един такъв. Цените на стаите се оказаха скочили двойно, и еднакви навсякъде, а момичето беше толкова наплашено, че не можа да ми обясни нищо.
Малко поядосан, реших да отида направо при семейството, при което спахме с Вълков и Коста. Когато ме видя, домакинята изтръпна.
— Извинявайте, имате ли свободно място?
— Имаме, но през бюрото за резервации. Без него не може.
— Как така не може?
— Не може. Моля ви, не ни вкарвайте в беля. — Тя се огледа уплашено, и бързо се прибра.
Помислих малко, реших, че тази работа не ми харесва, и се върнах в София. Разтърсих се за новини и информация около Триград. Оказа се, че преди месец някаква фирма е започнала да строи там грандиозен луксозен туристически комплекс. Щяло да има заетост за местните жители, приходи от данъци и какво ли не още. В Интернет на няколко места пишеше, че много триградчани не били доволни и протестирали, и имало пострадали, но в официалните медии нямаше нито дума за протести… Продължих да ходя, но вече си носех палатка, която разпъвах на глухи места из горите наоколо. И гледах какво става.
Строителите преградиха реката преди пещерата и я изкараха на повърхността в ждрелото. Направиха й осемдесетметров бетонен водопад, украсен със статуи на не знам какво и кого. Телевизиите денонощно въртяха реклами за „чудото на природата“ и „символът на българския труд и дух“; водопадът обаче беше кичозен и жалък… Купиха селското ТКЗС и настроиха на мястото му многоетажни луксозни хотели от стъкло и стомана, сякаш паднали сред планинския пейзаж от Марс.
— Ще откриват в неделя голям туристически комплекс в Триград! — сръчка ме един ден Коста. — Разбрал ли си, че строят там?
— Да, виждал съм…
— И не разказваш, а! Отиваме ли? Току-виж са цивилизовали малко мястото.
— Май нещо не ми се ще…
— Я не се измъквай! Пише, че били пресушили Дяволското гърло и били направили вътре туристически атракцион! Не искаш ли да видиш с очите си тайната на толкова поколения? Загадката от книжките като твоите? Точно ти, дето участва в разгадаването й?…
Когато влязохме в ждрелото, ни посрещна изненада. Въпреки вече надигналата се горещина, там витаеше лека мъгла. Наложи се Коста да намали скоростта:
— Откъде мъгла по средата на лятото? И къде е прословутият водопад?… Аха! Я виж ти! Що бетон са налели, да го направят, те си знаят… Тези статуи на какво са? На нищо не ми приличат.
— И на мен.
— А това сринатото, отстрани? Дето не са го доразчистили още?
— Официално — нищо. Иначе се носи слух, че се опитали да построят хотел направо в ждрелото, с изглед към водопада, но склонът поддал…
— Без първо да пуснат проби? Така им се пада на глупаците… И можеха да оправят малко пътя през ждрелото, една мантинела даже не са сложили… Я какъв вход са направили на пещерата. „Атракцион Дяволско гърло“ — мани, мани. Нямам търпение да го разгледам… А! Ега ти хотелите, все едно от „Слънчев бряг“ са ги докарали. Тук преди не беше ли текезесето?… Два лева на час паркиране — тия луди ли са? Из селото е безплатно.
Селцето беше смълчано, по улиците не се виждаше жив човек. Паркирахме малко оттатък площада, и се върнахме пеша. Пред хотелите имаше доста хора. Коста ги огледа и коментира:
— Все едно снимат тъп екшън. Да виждаш някой, дето да не мяза на мутра или мутреса? Я по-добре направо към атракциона. Мярнах, че работи.
— Искам да погледам малко.
— Мутрите? Да, живи в такива количества вече не се виждат лесно. Аз обаче отивам. Да видя дали са направили някой тъп Дисниленд, или нещо по-свястно…
Подобни събирания никога не изглеждат на място сред природата, в планината. Модернистичните хотели — също. Тук обаче усещах нещо по-различно, нещо странно. Колкото и да си повтарях, че просто не съм свикнал да ги виждам тук, хотелите и посетителите им ми се струваха някак… нереални. Не просто не на място, излишни или невръзващи се с околността. По-скоро като недостатъчно добре направен специален ефект във филм — не можеш да усетиш какво точно не му е наред, но някак не стои истински.