Доста време се мъчих да разбера какво поражда впечатлението, но не смогнах да го уловя. Беше странно. Ту имах усещането, че хотелите и мутрите с лъскавите возила са некадърно монтирани от снимка сред планинската долина, ту че те са истински, но тя е само евтин декор от боядисано надве-натри платно…
От съзерцанието ме изтръгна Коста:
— Давай да се измитаме.
— Защо? Какво е станало?… Нещо атракционът ли?
— Атракцион ли?! Пивница за отрепки с пари! Намусени биячи на входа, и сервитьорки с рогца, опашки, къси полички и силиконови цици вътре. Едвам ме пуснаха да вляза. И не издържах и пет минути. Слушам и чалга и рап, ама от техните щяха зъбите ми да изпадат… Тук повече няма да стъпя!
Разочаровани бяхме не само ние — един по един всичките ми познати се отказаха да го посещават. Година-две там се въртяха всякакви сенчести личности, и не минаваше месец без престрелки из някога тихото селце. С времето обаче и те станаха все по-редки, а рекламите за лукс-хотелите — все по-отчаяни: вероятно бизнесът им западаше.
Един ден Вълков ни събра с Коста и ни заяви:
— Помните ли Триград? Едни бизнесмени там имат нужда от нас.
— За какво сме им? — учуди се театрално Коста. — Да установим размера и формата на дивотиите им ли?
Вълков го изгледа на кръв и продължи:
— Откакто изкараха реката на повърхността, много често ждрелото е мъгливо. А пролет и есен някои дни мъглата е такава, че пътят е неизползваем. Отрязвала им потока от посетители — не мога да си го представя, ама така казват. Искат да разберем какво трябва да се направи, за да се реши проблемът.
— Да вкарат реката обратно под земята. Хем ще поизмие оня бардак…
— Костантине, дръж се сериозно!
— Не им е мъглата проблемът, шефе. И хотелите, и кръчмите им са като за мутри от най-простите. Хората като за такива места са все по-малко, а местата много, и все по-лесни за стигане от Триград. Пълнеха го преди туристите, дето обичат природата, а те вече бягат оттам като от чума…
— Уфф… Това си е техен проблем. Нашият е да измислим как да си разкарат мъглата. Ще платят добри пари, ако успеем. — Вълков ни смигна. — Най-страшните дни са обикновено към 20 март и третата десетдневка на септември — днес сме деветнайсети, тръгнем ли утре, тъкмо ще сме там за началото. Изходатайствал съм от НИМХ метеомери, разкошни машинки, с дистанционно управление и събиране на данни, очите ви ще останат в тях. Съботата и неделята сме там, слагаме апаратите, в понеделник сме обратно тук. Другата седмица ги прибираме, обработваме данните, разбираме каквото трябва, гушваме паричките. И никому нито дума, ясно?
Свих рамене. Не ми беше приятно пак да видя Триград и ждрелото осакатени, но не исках да се карам с шефа.
— Нема да стане, батенка — заяви шофьорът на джипа. — Много е мъгла в ждрелото. Дойдох да ви взема през Мугла.
— Ако не го видим, няма как да си свършим работата — запъна се Вълков. — Пък бизнеса на шефовете ти зависи от нея.
— Споко, батенка. Ще идеш пеша от „Резиденцията“, нема да се счупиш. И на момченцата ще им е полезно. — Бръснатата глава кимна към нас с Коста. — В зала, кат ги гледам, не влизат, барем там да се поразмърдат.
Вълков се отказа да спори. Натоварихме в джипа саковете си и двата големи сандъка с апаратура, и тръгнахме.
Луксозното возило излапа сто и двайсетте километра магистрала за половин час. Когато подминахме Кричим и влязохме в планината обаче се наложи да забави доста. Шофьорът псуваше и свиреше зверски на малкото коли, които не му отстъпваха път още отдалече. А когато отбихме към Мугла, направо запълзя.
— Много се трошат тук пущините, и шефовете се мусят. За магистрала са супер, ама това не е път. Шефовете си говориха на две-три очи с общинарите в Девин, ама общината хич нямала пари да го оправи. Отначало даже питаха дали не може ние да спонсорираме, хе-хе-хе. Добре, че поне го постегнаха малко, да може да се минава с джип…
Когато се заспускахме в Триградската долина по стария римски път, асфалтиран криво-ляво и украсен с гипсови псевдокласически статуи. Коста ми прошепна тихичко:
— Римска класика и асфалт — като на свинче звънче. Тия не са си пили лекарствата!
Несъответствието наистина отблъскваше. Но, кой знае защо, в моите очи кичозните статуи чудесно си пасваха с изронения асфалт. Не се връзваха с древния дух на пътя, ако и да бяха уж в римски стил. Може би защото помнех пътя без асфалта и статуите, и сега ми дразнеха окото?