Май не. Усещах нещо друго. Които и да бяха строили римския път, бяха имали усет за единството на планината, долината сред нея и ждрелото. И бяха построили пътя така, че да се впише в него, да стане естествена и неразделна част от цялото. Дори пътят през ждрелото с асфалта и мантинелите си пак се връзваше някак, пак успяваше да бъде част от него. Асфалтът върху римски път и статуите щяха да са на място пред нечия новобогаташка резиденция, но нямаха нищо общо с тук. За миг ме обзе усещането за величествен древен стенопис, върху който някое хлапе е донадраскало между героите от миналото любимия си кечист.
Шофьорът спря джипа със свирене на гуми пред най-високия от хотелите:
— Тука сте, батенка. Мацката вътре е в течение, ще ви даде ключовете. Ако имаш ядове с персонала, свиркаш — местни са, имаме им грижата моментално.
Тоя подход хич не ми харесваше. Коста също не беше очарован.
— Шефе, не може ли ние да отседнем някъде из селото? Тук нещо…
— Не може, малкия — обади се вместо Вълков шофьорът. — Селото вече не приема туристи, само хотелите. Не вкарвайте в беля аборигените, седете си тук. Слушкате ли, нищо няма да ви стане…
Сложиха ни с Коста в стая на последния етаж. Вътре заварихме възрастна женица, която миеше пода. Като видя, че пристигаме преди да е привършила, се засуети уплашено и заизвинява. Успокои се чак когато се сетихме да й обещаем, че няма да кажем на началството.
Прозорецът гледаше към ждрелото. Сивата, плътна стена на мъглата вътре се виждаше чудесно. Запълваше го почти до върховете на скалите, въпреки яркото обедно слънце. Гледката беше плашеща, някак отблъскваща и неестествена. Отново усетих странно чувство, но различно от някогашното. Че нещо тук не е наред, че нещо не е нормално, но не мога да разбера какво…
— Ама че гадост — коментира Коста. — Направо като в лош филм. Ни се разсейва, ни изтънява, все едно е нарисувана… Да тръгваме, че докато наслагаме апаратурата из нея…
— Момчета… В мъглата ли ще влизате? — обади се зад нас чистачката.
— Да, защо? Не се бойте, госпожо, това ни е работата — опитах се да я успокоя аз. — Само ще се поразхождаме из нея няколко часа, да я видим…
Женицата отиде и притвори вратата на стаята. Огледа се, сложи пръст на устните си, и рече шепнешком:
— Недейте, момчета. Вие сигурно на такива неща не вярвате, ще кажете бабини деветини, ама… Недейте влиза в мъглата, моля ви! Нечиста работа е. Хора чезнат, момчето ми. Племенникът ми, лесничей беше, преди две години без следа…
— Да не са го мутрите? — Коста се огледа наоколо, и направи красноречив знак. Лелката обаче поклати глава:
— По тяхна работа беше тръгнал, синко. Водел група туристи, точно над пещерата, таман беше паднала мъглата за пръв път, след като построиха водопада. Звъннали му долу, да помогне да преведе една кола, той тръгнал надолу по склона, през мъглата — и не стигна! Като се вдигна мъглата, след седмица, цялото село претърсихме всичко наоколо. Игла да беше, щяхме да го намерим — нищичко! Като в пещерата преди, каквото влезе, не излиза. И не е само той…
— Странно — почеса се по главата Коста.
— Нечиста работа е това, момчето ми. Разсърдихме дявола, затворихме му пещерата, дето го хранеше. И сега е спуснал мъглата, и каквото влезе в нея, го лови и яде. Вече цялото ждрело е дяволско гърло…
Когато тя излезе, Коста ме изгледа и направи красноречив жест с пръсти около челото си. Оставихме чантите си до леглата, и тръгнахме обратно към фоайето.
Вълков вече ни чакаше там при двата сандъка, и разговаряше с набит млад мъж, наметнат въпреки слънчевото време с дъждобран.
— Облякохте ли се добре?… Това са сътрудниците ми, Коста и Божил. Това е Митко, лесничеят. Той ще ни помогне да се оправим из мъглата, и да пренесем датчиците.
— Чак пък да ни помага да се оправим… Ждрелото не е толкова широко, че да се загубим вътре — подсмихна се Коста.
Мъжът нищо не каза. Джипът беше изчезнал нанякъде, така че двамата с Коста хванахме единия сандък и го отнесохме до ждрелото на ръка. Огледах се — бяха прокопали за реката канал вдясно от пътя, над нея минаваше бетонно мостче. Мъничко след началото му започваше мъглата — отначало лека, но само след няколко крачки вече гъста като мляко. Някъде изотвътре се чуваше приглушен грохот.
— Водопадът не беше ли по-близо? — попита Коста. — Чува се, все едно е километри надолу.
— Мъглата го глуши — отвърна лесничеят.
— Какво?! Ако е толкова гъста, че да заглушава водопад, ще си взема трион да си отрежа едно парче…
Митко отново не каза нищо. Вълков измъкна отнякъде две торби и отвори сандъка. Прехвърлихме метеомерите в торбите.