— Тези ще сложим долу в дефилето, по двете страни на реката. От другия сандък ще ги наредим горе по скалите. Да записват една седмица параметри, и да видим какво е положението. Митко, ти казваш как.
— Вие двамата вземете лявата страна — обърна се лесничеят към нас с Вълков. — Вървете по пътя, дръжте се плътно до скалата, и няма да се изгубите. Ако се наложи да се отделите от скалата, се връзвате с връвта, и единият стои на място. — Той измъкна от джоба си и ни подаде кълбо връв. След това кимна към въжето, вързано за колове отдясно на реката, от другата страна на мостчето. — Ние с Коста взимаме дясната страна, по въжето.
Взех кълбото с доста скептицизъм. Само петнайсетина крачки навътре в мъглата обаче ме убедиха. Някъде навън беше обедно време, и хората ходеха със слънчеви очила — но тук беше полумрак, и на по-малко от два метра разстояние едвам различавах Вълков. Без нито дума размотахме връвта и се вързахме с двата й края.
Малко по-нататък дори пръстите на протегната ръка вече изчезваха в мъглата, и се наложи да ходим приведени, за да виждаме къде стъпваме. Беше почти тъмно, и студено като в пещера. Протегнах ръка към скалата, за я следя, докато вървя, и изтръпнах. Влагата сякаш беше разкиснала камъка, беше го покрила с лигава слуз, и докосването до него смразяваше. Сякаш пипах ледено, хлъзгаво, отвратително огромно влечуго.
Дръпнах бързо ръка, но страхът остана. Имах чувството, че всеки момент ще се протегне от мрака и ще ме захапе някакво гнусно чудовище. С усилие потисках желанието да се махна оттук, да избягам колкото се може по-бързо. Неволно си спомних думите на бай Борис за легендите, и си помислих, че наистина сякаш се намираме в легенда. Само че страшна и зла. В която героите биват изядени. Понеже са се напъхали сами в гърлото на дявола… Опитвах се да се успокоя, да си кажа, че просто съм се начел с прекалено много книжки, но усещането не изчезваше. Напротив, беше дори по-истинско от спомена за хотелите отвън. Едва успявах да не се паникьосам.
— А стий бе! — провикна се отнякъде Коста, сред гъмжило от ехота. Беше невъзможно да разбера от коя посока идва гласът му. — Не си виждам ръката! И при вас ли е така? Чувате ли ме?
— Същото е! С кола тук… — отвърна Вълков. — Внимавай къде слагаш метеомерите. — После промърмори: — Хубавото е, че надали някой ще ги открадне. Добре, че имат пеленгаторен сигнал, иначе и ние не можем ги откри после…
Картата на ждрелото, по която бяхме маркирали къде ще слагаме метеомери, не беше от голяма полза. Първите три места от началото на ждрелото криво-ляво ги нацелихме, като брояхме крачки, тези около входа на пещерата — също. Останалите обаче наслагахме почти наслука, горе-долу на равни интервали.
Когато отново се измъкнахме в долината, се чувствах капнал. Вече се свечеряваше, и нямах представа къде са се изгубили почти осем часа. Дрехите ни бяха подгизнали — като свалих фланелата си и я изстисках, по земята потече ручейче. Но се чувствах на откритото като роден отново. Сякаш бях излязъл навън, на белия свят, от ада.
Другите ги нямаше. Вълков се заоглежда разтревожено, и вече се готвеше да звъни на Коста, когато двамата с лесничея се показаха от мъглата. Коста се влачеше на края на връвта като бито куче. Когато ни видя, избълва порой ругатни, каквито не бях чувал от него досега.
— Тука целия китайски народ може да се загуби, и да не се намери! Ако не беше Митко, поне пет пъти да съм се затрил. Идея си нямам къде съм наслагал апаратурата…
— Загуби ли се някой в мъглата, е страшно — поясни мустакатият мъж. — Тръгваме по петдесетина души, и пак може да не го намерим. Ще слагаме ли и другаде апарати?
— Отгоре, по ръбовете на скалите — обади се Вълков. — Ако има как и някъде по средата на височината им, ще е идеално.
— Има няколко пътечки по средата на склоновете, ама покрай тях няма опънати въжета, и в мъгла няма как. Но отгоре ще е чисто.
Вълков въздъхна, кимна ни и поехме обратно към хотелите. В сумрака светеха единствено фоайетата им. Не бих се учудил да сме единствените туристи в цялото село.
Мислехме, че ще изкараме спокойна вечер, но след по-малко от половин час телефонът ми звънна. Беше шефът.
— Преоблякохте ли се? Слизайте бързо в нощния бар. Ще ви покажат къде да дойдете. И ще мълчите и ще слушате, ясно ли е? Управителят на комплекса иска да ни види.
Нощният бар беше абсолютно празен, но още докато се оглеждахме, усетих как нечие ръчище ме хваща за лакътя. Обърнах се — зад нас с Коста беше изникнал все едно от пода бияч като от комикс, над два метра и сигурно двеста килограма. Кимна ни и внимателно, но недвусмислено ни поведе покрай стената. На едно място в ламперията се отвори едвам различима врата — забелязах, че е дебела повече от педя. Биячът ни побутна навътре.