Зад вратата имаше неголямо луксозно сепаре. Беше полутъмно, единствено слаби светлини от тавана осветяваха масата в средата. Около нея седяха Вълков и някакъв едър тип в костюм. Грамадата ни кимна към дивана, на който седеше шефът ни, изчака да седнем от двете му страни, застана зад гърба ни и сякаш се стопи — не го усещахме нито да помръдва, нито дори да диша. Но и без да ни предупреждават внимавахме да не правим резки движения.
— Значи това са момчетата ти. Свестни изглеждат — отбеляза седналият. Вратът му беше по-дебел от късо подстриганата глава, и широкото сако едва побираше грамадния му гръден кош.
— Млади надежди на науката, господин Кирчев — обади се угоднически Вълков. — Най-свестните, които могат да се намерят.
— Харесвам свестните момчета. — Дебелите като наденици пръсти на Кирчев вдигнаха от пепелника луксозна пура, той дръпна от нея и тежко изпуфтя огромен облак дим. — Ще можете ли да решите проблема с мъглата?
— Ще можем, господин Кирчев — уверено заяви Вълков. — Щом преди е нямало мъгла в дефилето, значи и сега има как да се направи да няма. Не зная ще може ли да стане евтино, но ще измислим как.
— Скъпи неща не ми трябват — пробоботи бизнесменът. — Цялото това начинание тука е абсолютно дяволско гърло. Гълта пари, и нищо не връща. Не намеря ли до година-две решение, ще трябва да давам едни обяснения, дето много мразя да ги давам. Ама много.
Усетих как Вълков се смръзна. Внезапно обаче се обади Коста:
— Господин Кирчев, а дали не бихте могли да помислите за по-обикновените туристи? Тези, дето преди… ох!
— Спокойно, Вълков, не подритвай момчето — пробуча Кирчев. — Свестни хора не се подритват така… Пробвали сме и това, юнак. Напоследък евтините ни стаи са по десет-петнайсет евро на вечер, както преди при местните, ама пак никой не идва. Носят се из страната какви ли не слухове, че хотелите са недостъпни по цяла година заради мъглата. Сума ти пари даваме, за да не излизат репортажи за нея, и не помага… Разбираш ли сега защо е толкова важно да я махнем?
Коста само кимна. Май се беше усетил, че не е добра идея да обяснява на тоя мафиот къде са му грешките.
— Затова и ви викнахме. Дадете ли идея, дето да ми хареса, тия няколко дни ще са ви най-добре платените в живота. Първо ще я пробваме, ама излезе ли добра, няма да ви забравим, давам си думата. Не ми ли хареса обаче, или ако се издъните, не получавате нищо. Това е то капитализмът. — В полумрака блеснаха два реда златни зъби. — Нали така, Вълков?
Стори ми се, че физиономията на шефа ми се изкриви, но само за миг. В следващия момент той отново се усмихваше мазно:
— Разбирам ви, господин Кирчев. Ще се постараем идеята да е добра.
На следващата сутрин отидохме да слагаме метеомери по ръба на ждрелото. Този път Вълков и Коста поеха по стария път отгоре, от лявата страна на скалния каньон, а лесничеят и аз тръгнахме по пътеката от дясната му страна. Понякога се виждахме и си махахме, понякога скалите ни скриваха едни от други.
Пътеката беше стръмна и тясна, и на места Митко ме придържаше да не се подхлъзна. Поставих няколко датчика на самия ръб, на десетина метра над мъглата. Когато търсех място за поредния, видях тясна пътечка, която пресичаше нашата, и отдясно извиваше и се губеше между канарите, а отляво се спускаше надолу, към мъглата.
— Харамийската пътека — кимна ми Митко. — Надясно води към изхода на Харамийската пещера, а наляво и надолу се разклонява. Едното разклонение е към входа за туристи, дето е в ждрелото. Сега е недостъпен, заради мъглата. Другото слиза чак долу, точно след водопада, дето едно време водата излизаше от пещерата. През най-гъстата мъгла.
— Ще се спусна да сложа датчик по нея. Добре утъпкана е — ако внимавам, няма да я изгубя.
— Недей, наистина е много опасна. Преди години тук загина предишният лесничей. Опита се да слезе по нея в мъглата, и… А я е слизал стотици пъти.
— Дето го бил отмъкнал дяволът? — усмихнах се аз.
— Бабини деветини са тия за дявола! — сърдито отговори Митко. — Дявол няма, ти като човек учен го знаеш най-добре.
— А наистина ли не са намерили после нито следа от него? Не е възможно.
Лесничеят седна на един камък досами пътеката, и ме изгледа внимателно. След секунда-две промърмори:
— Абе знам аз как е възможно, ама… Предполагам, де. Доказателства няма, просто така си мисля… — Поколеба се малко, и в погледа му се четеше опасение, но продължи: