Продавам пердета, спално бельо и платове в магазин с много добра репутация. Прибирам се в пет часа. През останалата част от денонощието обикалям вкъщи и шетам. Не идва почти никой, рядко приятелката ми или може би синът ми. Ингемар. Слушам учтиво какво ми говори. Никога не ме кани на гости или нещо подобно. Прекалено трудно ни е. Срещите ни са по-скоро задължение, сеанс, по време на който се контролираме взаимно. Дали всичко е парел. Хубаво е понякога да мога да споделя в службата, че Ингемар е бил у дома на кафе предишния ден. Толкова е истинско и вярно. Компаниите, общуването с други хора, усещането на миризмата им или мисълта, че те усещат моята — всичко това е повече, отколкото мога да понеса. Ходя до магазина през равни интервали от време и купувам необходимото. Никога нищо излишно. Понякога посещавам библиотеката и вземам биографии. Или преглеждам вестниците. Безплатно е, както знаете. Там съм точно преди края на работното време, тогава е тихо и никога няма опашка пред гишето. Библиотекарят е мъж. Изглежда тъжен. Навярно е тежко да трябва да прочетеш всичко.
Не говоря със съседите. Ако викнат през оградата, и аз викам в отговор, но продължавам да вървя. Не съм нещастна, но не съм и щастлива. Не познавам никого, когото и да било. Лекарят, при когото се преглеждам веднъж в годината, твърди, че съм здрава като кон. Съобщава го строго предупредително и аз знам накъде бие, но той не разбира. Не успявам да обясня. В него няма нищо лошо, не се преструва, просто седи и ме гледа. Иска да означава нещо за мен, но няма сили за това.
Хората са сложни. По-лесно е да обичаш неща, предмети или може би животни, но те така миришат и оставят козина, ако не и по-лоши неща. Вечерите ми отиват да поддържам къщата подредена. Мия, подреждам, бърша прах. Навсякъде е чисто. Накрая сипвам по малко белина във всички канали. Тя убива бактериите и премахва миризмите. Зад къщата имам красива градина с малка беседка. Ако седя навън през лятото, пускам брезент. Така, в случай че някой застане зад плета да зяпа, няма как да ме види. Не че седя само по сутиен, не би ми хрумнало. Обаче харесвам това затворено пространство. Никога не съм тормозила никого. Никога не съм поставяла големи изисквания, никога не съм била неблагоразумие. Не укривам данъци, не крада в магазина, плащам всичките си сметки ден-два преди крайния срок. Случва се да пийна малко вино събота вечер, но никога прекалено много. Гледам телевизия. Следя вестниците, знам какво се случва навън на улицата, в Алжир и Руанда. Спя добре, сънувам рядко и не се страхувам от смъртта. В действителност често ми се нека да умра — ей така, в червения стол, без да разбера; до прозореца, с лице, огряно от слънцето. Последното, което ще почувствам, е лека топлина. Толкова тъжно ще бъде, когато вече няма да ме има!