— Има хора тук — уточни Андреас. — Мястото е за разходки. При повечко късмет ще срещнем някоя жена с чанта.
Зип направляваше внимателно колата надолу към езерото.
— Карай бавно. Мястото ни е непознато, търсим нещо.
— Какво търсим?
Андреас поклати глава, сякаш му се вярваше.
— Ще спрем да питаме за пътя.
— Кого?
— Който се появи — простена той. Посредствеността на приятеля му едва се понасяше.
— Дяволски досадно е да живееш в общество, което взема четирийсет крони за половин литър бира. Ако искаме да се позабавляваме довечера, ни трябва хилядарка — негодуваше Зип.
Морето се блъскаше о брега — сиво-зелено, пенесто и леденостудено. Сградата на стар клуб се разпадаше. Навън стояха съсипани градински мебели, нахвърляни едни върху други, огън за Еньовден, който все още не бе горял. Лятото бе сухо. Завиха, спряха на паркинга и се огледаха. Надалеч видяха силует да се тътри по протежението на плажа. Андреас отвори жабката и измъкна шапка. Нахлупи си я ниско над челото и набута къдриците си вътре. Зип се захили, когато прочете надписа върху синята материя.
— „Холи Райдърс. На път към Исус“. Мамка му, гаден си, Андреас!
Духаше силно. Андреас извади единия си крак от колата.
— Жена — поясни той, — с количка. Чудесно.
— Защо?
— Жените са така беззащитни, когато бутат детска количка.
Обърна се и го погледна.
— Помисли за онова, което лежи вътре.
— Какво всъщност мислиш да правиш?
Зип нервничеше. Не можеше да протестира. Бяха заедно, вършеха нещата заедно. Но той често се опасяваше, че някой ден ще преминат границата, която, между другото, се гънеше по някакъв гаден начин. Ножът висеше на колана на Андреас, скрит под ризата.
— Първо ще проверим дали носи чанта. Ако живее наблизо, може да я е оставила вкъщи. Но иначе всички жени носят чанти.
Чакаха, докато жената бавно се приближаваше. Буташе количката край линията на водата и колелата потъваха в рохкавия пясък. Беше много висока, с шал на главата и светло палто, което се вееше на вятъра.
— Два метра е — възкликна Зип, самият той около метър и седемдесет.
— Няма значение. Момичетата са много зле с мускулите.
Жената виждаше колата. Наведе се, за да пооправи онова, което лежеше в количката. Забелязаха малка част от синьо юрганче. Андреас напрегна очи.
— Виждам чанта — прошепна той. — Върху завивката е. Отлично!
— Защо?
— По-зле е, когато е през рамото им.
За момент постоя, вперил поглед напред изпод ръба на шапката. В мислите си прехвърли плана за нападение. Не включваше заплахи или насилие, а чиста хитрост.
— Ти оставаш тук. Нека моторът работи. Извади нещо от жабката. Прави се, че седиш с карта или нещо подобно. Аз излизам и питам кой е пътят за някъде си. Спортният комплекс, например. Грабвам чантата и тичам обратно, колкото сили имам.
— Ще запише номера.
— Обикновено не го правят. Страшно уплашени са.
Андреас излезе и се приближи към жената. Тя го видя и забави крачка, поглеждайки леко несигурно към колата. „Странни са жените — помисли си Андреас, — усещат, когато нещо не е наред. Или просто възприемат нещата по различен начин от мъжете. Вероятно защото имат повече врагове. Да си жена, да ти се налага да се пазиш през цялото време, дяволски уморително е!“ Тя всъщност се бе насочила по диагонал нагоре към паркинга, но тогава пътят й минаваше покрай колата. Изведнъж обърна количката и тръгна в друга посока. Трудно беше да се схване маневрата. Да се зачуди човек откъде й дойде тази идея. Дали заради разпененото море, дали заради затворения път от тази страна или заради детето, може би. Отговорността за някого другиго. И фактът, че те бяха мъже. Тя изпита внезапна, неразбираема тревога. Освен това вятърът духаше заплашително, а морето бясно се блъскаше о брега. Никой не би я чул, дори да извика. Андреас се спря, поклати глава и се загледа след нея. Тя се извърна изпитателно. Той реагира бързо и направи безпомощно движение с ръце. От бялата силна светлина лицето му светеше. Тя пое по стръмна пътека към една височина над морето. Възможно беше да се измъкне оттам. Зип седеше в колата и чакаше. Следеше с поглед Андреас, който тръгна след жената. Тя ускори крачка, но тогава чу гласа му. И се обърна с неохота. Въпреки всичко на повечето хора им е трудно да пренебрегнат човек, който вика дружелюбно след тях. А и той не беше опасен или нещо подобно — каква абсурдна мисъл! Тя просто взе предпазни мерки, отдръпна се от потенциална опасност. Бебето в количката ясно й показваше колко е опасен светът. Тя почти не спеше нощем; заспеше ли, детето изчезваше от съзнанието й, а това не можеше да понесе.