— Млякото е топло — отбеляза учуден. Появиха се син биберон, мрежа против насекоми и портфейл. Той го отвори. — Казва се Гина — констатира той учуден. — Представи си да се казваш Гина.
— Има ли пари? — попита Зип объркан.
— Стотачки. Четиристотин. Мамка му, Зип, казвам ти. Превъзхождам ги по ловкост и сила! Според „Тайръл Корпорейшън“. Боен модел „Нексъс“!
Зип изгрухтя нещо напълно неразбираемо и даде газ. Потта течеше по челото му. Мамка му, Андреас не беше съвсем наред.
Майка ми не беше истинска майка, по-скоро вид корективна инстанция. Затова аз съм добре възпитано момиче. Отговарям „да, благодаря“ или „не, благодаря“, няма значение, вие решавате. Ръкостискането ми е здраво. Гледам хората право в очите. Помня имена. Помня дребни неща, какво харесват, какво не харесват, виждам как се изчервяват подобаващо. Край мен не е толкова опасно. Оправям се добре, нямам нужда от нищо, не е някаква жертва. Човек може да постига нещата в живота, като се кара, като отстоява исканията си или желанията на другите и като живее живот в болка. Защо ми е това? За мен нищо не е важно, поне не достатъчно важно. Не ми пречи да си стоя най-отзад на опашката, търпелив човек съм. Ако другите бързат, ги пускам пред мен. Харесва ми. Уча се от тях, когато не ме гледат. Уча се от лицата им, на които е изписано „на живот или смърт“. Плача само в лоши дни. Но те не са много. Поне не бяха.
Случва се да заплача, почти учудена от тази пукнатина, която се отваря без никакво предупреждение, когато гледам снимки от бедни страни. Когато деца с мухи в ъгълчетата на устата и беззъби старци без плът по тялото, с кел и рани, ме гледат обвинително от безводни райони. Навярно част от вината е моя. Все пак някой има вина. Никога не съм нравила нищо по въпроса.
Радвам се, че Хенри изчезна. Предчувствах, че този момент наближава. Виждах изражението му, когато се събличах вечер. Изпиташе не отвращение, само едно ужасно объркване, но аз не му помогнах. Не беше моя работа. Той трябваше да ми помогне. Лекарят го каза: нека твоят мъж ти помогне. Но той не успя. По-лесно е да живееш сам. А така и на него не му се налага да премине през всичко това. Мисълта е приятна. Синът ми, Ингемар, никога не го споменава. Казвам му, че не е нужно, но просто трябва да се опита да разбере. Той не ме обича, наясно съм с това. Не ме и мрази, никога не съм си го мислила, но натъпках в главата му единствения живот, който познавам. Той също е добър човек. Работи в Дирекцията за регулиране на цените. Не дължи пари, не пие. Не съм напълно сигурна в какво точно се състои работата му, може би определя колко да струват различните неща. Всички се оплакват от цените на всичко и всички получават твърде ниски заплати. „Да стачкуваме! — крещят. — Не можем да търпим повече това, пренебрегвани сме, недооценени, другите получиха, а ние защо не!“ Вече никой не пораства. Където и да отида, виждам само мрънкащи деца. Руни, например — тя мрънка много.
Понякога ми се иска Ингемар да дойде, да се разходим заедно надолу към центъра. Ръка за ръка. Ирма Фюнер по улиците с порасналия си син. Не е висок и ослепителен, но е доста хубав. Безизразното си лице е взел от мен и му отива. Много е сериозен. Човек, разсъждавал върху нещата. Всъщност няма никакви високи цели, но изпълнява задълженията си и не се оплаква. През града с Ингемар. Отиваме на кафе. Той плаща и отнася таблата до масата. Издърпва стола. Но не идва. Мина доста време. Ако му предложа да се разходим до града, би ме изгледал учуден. Но в момента ще съм доволна, ако стои настрана.
Къщата е стара. Хенри казваше, че е била построена на глинеста почва. Било въпрос на време или достатъчно дъжд, за да се откъсне и свлече. Да се разбеснее надолу по склона, невъзпирана от нищо, и да се сблъска с номер петнайсет. Хенри беше толкова неспокоен. Аз обичам тази къща. Познавам всички стаи, съдържанието на всеки шкаф, стълбите надолу, когато отивам на работа. Когато ходех. Всичко е мое и старо, и познато, и абсолютно неизменимо. Веднъж Ингемар седеше тук на масата — беше отдавна — и му хрумна, че къщата трябва да се боядиса. Червена, каза. Сега е бяла със зелени рамки на прозорците и вратата. Така щях да се плаша всеки път, когато завия през портата. Да видя да се извисява нещо червено и голямо. Бих стояла на място и крещяла. Разказвам ви тези разпокъсани мисли. За мен е важно да видите, че съзнанието ми е ясно, че си спомням разни неща, че не съм луда. Ясно е, че хората ще ме съдят. Но аз предпочитам сама да съм си съдия. Нямам извинение. Нито пък искам да имам. Но има обяснение. Андреас беше просто едно момче. НЕ съм искала да умре. Какви ги говоря? Разбира се, че исках да умре в онази единствена, грешна секунда. Стоях там и си мислех: „Сега ще го убия, длъжна съм!“ Дали в такъв случай съм била напълно сама? През онзи ужасен миг, когато го унищожих. Спомням си една странна светлина в стаята. Откъде ли дойде? Вие виждали ли сте я някога?