Жената стенеше и хленчеше. Не забелязваше нищо: нито че всъщност замръзва, нито че детето може би ще се простуди, защото продължава да го държи на ръце. Съществуваше само тя и малкото вързопче с влажната уста. И онова, което обичаше повече от всичко: Плача! Едно крехко изблейване. Остана без дъх, докато се ослушваше — то не си поемаше дъх. Разтърси го и направи няколко крачки; накрая дробовете му се изпълниха с въздух. И започна отново.
Запрепъва се наоколо измежду камъните, докато детето се успокои. Внимателно му свали шапката. Намери охлузено място на голото теме. С едната ръка притискаше детето към гърдите си толкова силно, колкото й стигаше смелостта, а с другата се мъчеше да избута количката нагоре по стръмния скат. Пързаляше се назад, забиваше силно крака в земята под себе си, за да се задържи, и хълцаше от отчаяние. Накрая се изкачи, цялата обляна в пот. Ръцете я боляха. Постави детето в количката и го зави с юрганчето. Понеже едно от колелетата се бе изкривило, беше трудно да я бута. За щастие ключовете се оказаха в джоба на палтото й. Вкъщи вдигна кошчето от основата, постави го на задната седалка на колата, върза го с предпазния колан и потегли към спешното отделение. Проклинаше двамата, които я ограбиха. Омраза и гняв преминаваха през тялото й подобно на огнени езици. Дано ги застигне най-лошото! Дано се блъснат по пътя към града, да си изгубят разума, да осакатеят и край!
Момченцето спеше. Дълбоко и спокойно. Но имаше белег на главата. Малка раничка. Отне й единайсет минути да стигне до центъра. Взе го от кошчето и влезе.
Лекарят прегледа малката рана. Съблече по-голямата част от дрешките му. Светна с фенерче в тъмносините му ириси. Детето се лигавеше и се бранеше с ръчички.
— Изглежда добре — прецени той. — Трябва да съобщите за грабежа.
— Не — възрази тя уморено. — Важно е единствено детето.
— Как се казва?
Тя се усмихна притеснено.
— Не е кръстен. Ще го отпразнуваме, когато измисля име. Никое не е достатъчно добро — обясни тя гордо. Лекарят й написа сметка, понеже портфейла й го нямаше, беше почти символична: четирийсет крони.
После тя си отиде вкъщи. Кърми го дълго. Застана до креватчето му, сърце не й даваше да го остави. Премисли и го занесе в своето легло. Зави и двамата. Загаси светлината. Опита се да се успокои, но не успя. Не вярваше в Бог; отдавна се бе отписала от Църквата. Но в тъмнината под завивката долови очертанията на някакво лице. Завладя я мисълта, че все пак означават нещо — тя и момченцето — нещо повече от онова, което си мислеше, разсъждавайки трезво върху собственото си съществуване. Нещо ги следеше, така, както си лежаха заедно. Почувства, че я наблюдават. А по-късно я осени и друга мисъл — един ден нея вече няма да я има. Или него. И ще се случи внезапно. Постави ръка на главата му. Побираше се съвсем точно в шепата й. Бебето не помръдна. Спеше толкова дълбоко.
Зип и Андреас бяха заети да изпият парите й. Зип се бе прегърбил като старец — явно случката му беше дошла в повече. Андреас седеше и се клатеше на стола — това беше неговата мълчалива демонстрация. Който пръв споменеше детето, щеше да развали вечерта. Сполетя ги нещо противно и непредвидено.
Целяха бърз и чист ход, който да приключи за секунди. Туп! Четиристотин крони. Без пострадали.
Андреас изучаваше вентилатора на тавана. Въртеше се бавно и му напомняше за един, който харесваше. Пиха още. Търпеливо чакаха опиянението да се спусне над челото като хладна кърпа. Малко по малко с напредването на времето животът ставаше по-добър, момичетата по-красиви, бъдещето по-светло. Зип избърса пяната от горната си устна. И след това от него се изплъзна:
— Какво, мислиш, е станало с детето?
Андреас изпусна голяма, отегчена въздишка. Остави безшумно чашата си.
— Бебетата са меки като гума. Черепът им още не е зараснал, еластичен е.
Срещна изплашените очи на Зип.
— Искам да кажа, че се състои от меки пластини, които се приплъзват една над друга при натиск. Хитро, нали?
— Блъфираш!
Зип зашари с поглед. Андреас винаги имаше отговор, но не се колебаеше и да излъже. Същевременно той точно това и искаше. Отговор на всяка цена. Жената с количката се оказа лош избор. Бирата продължаваше да си е все така хубава, не беше това. Но детето, мамка му, та то беше просто едно вързопче. Стисна ръба на масата в опит да успокои сърцето си. Все още го виждаше пред очите си. Смешна топка от син плюш на път към пропастта. Как се клатеше и подскачаше надолу, и изведнъж се удари силно в един камък, наклони се и се преобърна. Малките ръчички се бореха безпомощно. Празен павилион, изоставена кола, по дяволите, не значеха нищо. Но жив човек!