Допиха леденостудената бира. Бяха забравили за детето, както и искаха. Малко по-късно седяха в стаята на Зип на приземния етаж и зяпаха „Блейд Рънър“. Андреас беше напълно погълнат. Зип мислеше за момичето с тесния пуловер.
— Тоя тип, дето прави хартиени фигурки — Зип кимна към екрана, — е от лошите, нали?
Андреас простена.
— Нали каза, че си спомняш всичко?
— Сега си спомням. Изкуствените хора, репликантите, които живеят само четири години.
— Точно така, Зип. Радвай се на отреденото ти време.
Андреас скъса ъгълчето на един вестник на масата.
— Мога да ти сгъна един малък надървен хуй.
Наведе се към екрана.
— Сега ще си поръча едно цин чао. Мамка му, това е страшно добро. Саломе и змията.
— Гледал съм го и преди — повтори Зип кисело.
— Начинът, по който умира — продължи Андреас разчувстван, — толкова е яко! Когато минава през стъклото.
— Нарича се забавен кадър. Не е особено новаторско.
— Нищо не разбираш — възпротиви се Андреас яростно. — Погледни я! Облечена е само в прозрачен дъждобран. Ами кръвта в пластмасата, където влизат куршумите! Това е направо гениално. Смъртта на Саломе. Просто е великолепно. И това е добро! — продължи. — „Can the maker repair what he makes?“7 — Погледна към Зип. — Да вкара очните ябълки в главата на човек само с палците си. Ти би ли успял?
Зип не вярваше. Но му хрумна мисълта, че Андреас може би е репликант. Въодушевяваше се единствено при вида на своите. С имплантирани спомени и вграден сензор за усещания, също както Рой Бети. Модерен дизайн от „Тайръл Корпорейшън“. „Боен модел Нексъс 6“. Скоро щеше да стане жертва на самоунищожаващите се клетки. Дори музиката на Вангелис щеше да присъства в надписите. Зип бе на косъм да заспи.
— Wake up. — Андреас го удари по рамото. — It’s time to die.8
Искам да живея на спокойствие. Цената за това е да не се броя, да не ме забелязват, да не ме смятат за важна. Не ме вземат на сериозно с кафявото палто. И това другото на всичкото отгоре, да, ако хората знаеха, да не дава Господ, но най-лошото от всичко…
Здрава съм, казва лекарят, нищо ми няма. Здрава като кон. Това животно ме преследва. Ходя бързо, движа се с лекота, макар да съм здраво сложена. Някой би рекъл пълна, но във всеки случай не ми липсват форми. Не съм висока и това ме устройва, жените трябва да са дребни. Другите са толкова различни от мен, това е странно. Аз съм почти невидима, никой не ме забелязва. Автоматично се отместват, ако вървим един срещу друг по тротоара. Но не виждат заради кого се отместват, аз съм просто сянка в ъгълчето на окото им. Това не ме отчайва, не познавам друго отношение. Е, имам син. Ингемар. Като малък го носех, люлеех го и го милвах. Бях почти учудена от това, което имах — фактът, че зависеше от мен, че щеше да умре, ако го оставех. Тогава Ирма разцъфтя. Беше абсолютно необходима на друго човешко същество. Беше животът или смъртта! Но това не продължи дълго. Нищо не е завинаги. Той порасна, задмина ме и започна да отбягва погледа ми, докато говори с мен. После се изнесе. Случва се. Аз съм невидима, ужасяващо обикновена, непоносимо различна. Познавам няколко души, познавам ги по-добре отколкото те мен. Само си мислят, че ме познават, но грешат. Грешат във всяко отношение.
Минаха няколко дни, преди във вестниците да обявят Андреас за издирване. Негови колеги са излезли и са казали добри неща за него, както правят винаги. Никой не иска да се окаже в неблагоприятно положение по-късно, в случай че го открият мъртъв. Във вестника думите тежат между редовете като отровни бактерии. Никой не смее да ги изрече на висок глас, за да не се превърнат в истина. Да не би да си мислят, че се е самоубил? Не, не за бога, не и Андреас. Той не би се отказал от живота доброволно, а нямаше и врагове. Да, така е, поемаше рискове, невинни неща, каквито вършат всички момчета. Една-две бири събота вечер. Не е престъпление, нали? Много сме притеснени. Позират на фотографа на вестника и предвкусват сензацията — ето, познават човек, който може би е умрял при мистериозни обстоятелства. Ами ако се появи внезапно жив и здрав, ако просто е взел ферибота до Дания да се повесели? Какъв ужасен развой, когато можеше да стане нещо голямо. Не ги разочаровах.
Изгасила съм по-голямата част от светлината в къщата. Но в банята свети. Скоро Андреас ще се разложи. Като парче месо, изложено на тезгяха. Променя цвета си, става меко като желе и започва да мирише. В един момент вече е отровно. Сега аз също съм отровна, вероятно мириша по различен начин. Аз, която съм така стриктна с подобни неща — със сапуна и дезодоранта. Мия си косата често. И пода. Прозорците блестят от чистота. Всички дръжки на вратите са лъскави и чисти. Но самата аз съм парче развалено месо. Не исках това да се случва.
7
Can the maker repair what he makes? (англ.). — Може ли създателят да поправи творбата си? — Бел.прев.