— Матеус?
Чу гласа секунда след като вратата се хлопна. Мигновено бръкна в джоба си за пликчето с бонбони. Искаше тя да го види и да плесне с ръце от почуда.
— Да — обади се тихо и прошумоли с пликчето.
Майка му се появи от всекидневната. Притисна бузата му към гърдите си.
— Срещна ли някого по пътя?
— Якето ми висеше най-отдолу — избърбори той бързо.
Някак прекалено бързо. Съмнението вече се пробуди в нея.
— Дядо ти е чук.
Матеус се хвърли право в отворените му прегръдки. А после полетя нагоре, полетя като вятър, почти до тавана.
— Внимавай с гърба си — предупреди Ингрид баща си.
И се усмихна. След многото години, през които живя сам, сега той отново се беше изправил и издължил от метър и деветдесет и шест на два метра, поне така изглеждаше. Заради жена.
— Закъсня със седемнайсет минути — отбеляза Сейер и впери поглед във внучето си.
— Якето ми висеше отдолу — повтори Матеус.
— Аха — усмихна се дядото. — И всички илици се бяха залепили?
Фина мрежа от тънки линии се показа на лицето му едновременно с растящата усмивка. Нищо не го въодушевяваше така като това шоколадовокафяво дете. Бе извън играта, коленете го боляха, почти го предаваха. Беше притеснително, ако се вземе предвид какво представлява животът и всичко, което може да се случи. А той знаеше много по въпроса. Момчето се стрелна под ръката му и хвана ръцете му отзад.
— Покажи ми полицейската хватка! — помоли се ентусиазирано.
— Ще ти дам аз една полицейска хватка — засмя се възрастният мъж и го завъртя около себе си, сви го на топка и го занесе до дивана. — Заклеваш ли се да кажеш истината, цялата истина и нищо друго, освен истината?
Матеус цвърчеше от удоволствие. Ингрид стоеше и ги наблюдаваше, облегната на касата на вратата. Сейер погледна към нея. Гърбът й, хлътнал навътре по характерен начин, му напомняше за майка й.
— Забрави за часа, защото ти е било забавно! — пробва се той и се взря в кафявите очи. — Забрави гласа на мама?
— Не — изкрещя Матеус, извивайки се по корем.
— Срещнал си бездомно куче на улицата. Седял си в канавката и си го галил, докато си замислял как ще измолиш от мама да го задържиш. Някой мърляв помияр. Прав ли съм?
— Не, не! — изкрещя пак момчето. Заби нокти в една възглавница и я придърпа към главата си.
— Срещнал си банда нехранимайковци и не си могъл да си тръгнеш.
Настъпи пълна тишина. Ингрид изгледа учудено баща си, после сина си, който се беше свил и сега приличаше на топка от дънков плат и кадифе.
— Бяха в една кола.
— Кои!
С един скок Ингрид се намери до него.
— Успокой се — намеси си Сейер бързо. — Нали е тук.
— Какво направиха? Разкажи ми!
— Нищо.
Говореше с лице, скрито в дивана.
— Не се занасяй с мен!
— Не си харесвам името! Матеус е тъпо! — изкрещя и захвърли възглавницата на пода. Не плачеше. Общо взето той почти никога на се оплакваше. Много бързо разбра, че е различен и от него очакват други неща. Най-добре е да се държи тихо и да не вдига много шум около себе си. С този цвят на кожата отгоре на всичко сякаш им идваше прекалено.
— Искам да знам какво направиха — настоя майка му.
— Ингрид — повтори баща й, — ако не иска да разкаже, би трябвало да му позволиш да си остане негова тайна.
Матеус се прокашля.
— Питаха за пътя до залата за боулинг. Но знаеха къде е. После се върнаха пак. Нищо не направиха.
Вдигна към носа си пликчето с бонбони, което беше стискал през цялото време в юмрука си, и го помириса. Имаше кисели крачка̀, желирани змии и дунапренени възглавнички.
— Извинявай — прошепна майка му. — Просто много се страхувам.
Главен инспектор Конрад Сейер вдигна детето и го сложи в скута си. Зарови нос в къдравата косица и се замисли за бъдещето. Напрегна всички сили да разгадае неясните картини, които лежаха там, далеч напред.
— Казаха, че имам готино яке — засмя се Матеус.